Когато най-напред ме обучаваха да бъда принцеса — нещо, смехотворно само по себе си, бях сгодена за втория принц и присъствах на доста дворцови събирания. Балове, да, многобройни празненства, но не и това, докато не се превърнах в затворничка. Сега вече съм изгубила бройката на всички пъти, когато съм била принудена да седя като добре дресиран домашен любимец на Мейвън, изслушвайки молители, политици и новокръвни, които дават клетва за вярност.
Днешният ден, изглежда, ще е доста подобен. Управителят на района на Пролома, лорд от Династия Ларис, завършва добре заучена молба за средства от Хазната за ремонтиране на притежаваните от Самос мини. Поредната марионетка на Воло с ясно видими конци. Мейвън се отървава лесно от него с махване на ръка и обещание да разгледа предложението му. Макар че с мен Мейвън е човек, който държи на думата си, не е такъв в двора. Раменете на губернатора се превиват унило, защото знае, че предложението никога няма да бъде прочетено.
Гърбът вече ме боли от твърдия неудобен стол, да не споменавам скованата поза, която трябва да поддържам в последния си дворцов тоалет. Кристал и дантела. Червени, разбира се, както винаги. Мейвън ме обожава в червено. Казва, че този цвят ме прави да изглеждам жива, въпреки че всеки изминал ден изсмуква живота от мен.
За днешните заседания не се изисква присъствието на всички и днес тронната зала е полупразна. Въпреки това подиумът е претъпкан. Избраните да придружават краля, застанали от лявата и от дясната му страна, много се гордеят с положението си, да не споменаваме пък и шанса да бъдат показани в поредното общонационално излъчване в ефир. Когато камерите се завъртат, осъзнавам, че сигурно идват още новокръвни. Въздишам, примирявайки се с поредния ден на вина и срам.
Стомахът ми се присвива, когато високите врати се отварят. Свеждам очи, защото не искам да помня лицата им. Повечето ще последват осъдителния пример на Моритан и ще се присъединят към войната на Мейвън в опит да проумеят способностите си.
До мен Джон потрепва по обичайния си начин. Съсредоточавам се върху пръстите му, дълги и тънки, които чертаят линии по крачола на панталона му. Прелитат бързо напред-назад като пръстите на човек, който прелиства страниците на книга. Вероятно прави точно това: разчита несигурните нишки на бъдещето, докато се оформят и променят. Питам се какво ли вижда. Не че някога бих попитала. Никога няма да му простя за предателството. Поне не се опитва да говори с мен, не и откакто го подминах в залата на съвета.
— Добре дошли на всички — казва Мейвън на новокръвните. Гласът му е школуван и овладян, носи се през тронната зала. — Не се безпокойте. Сега сте в безопасност. Обещавам на всички ви: Алената гвардия никога няма да ви заплашва тук.
Толкова по-зле.
Стоя със сведена глава, криейки лицето си от камерите. Кръвта нахлува с рев в ушите ми, блъска като чук в такт със сърцето ми. Гади ми се, зле ми е. Бягайте!, крещя мислено, макар че вече никой новокръвен не би могъл да избяга от тронната зала. Гледам навсякъде, но не и към Мейвън и новокръвните, навсякъде, но не и към невидимата клетка, която се оформя около тях. Очите ми се спират върху Еванджелин само за да открият, че в отговор тя се взира в мен. Поне веднъж не се хили злобно. Лицето ѝ е безизразно, празно. Има много по-голям тренинг в това, отколкото аз.
Ноктите ми са изпочупени, нащърбени, с кожички, нахапани до кръв през дългите нощи на тревога и още по-дългите дни на това безболезнено изтезание. Лечителката от рода Сконос, която ме прави да изглеждам здрава, все забравя да ми прегледа ръцете. Надявам се, че никой, който гледа излъчванията в ефир, не обръща внимание.
До мен кралят продължава с тази ужасяваща демонстрация:
— Е?
Четирима новокръвни се представят, един от друг по-нервни. Способностите им често биват посрещани с удивено ахване или неспокоен шепот. Прилича на мрачен огледален образ на Изпитанието на кралиците. Вместо да представят способностите си в надпревара за булчинска корона, новокръвните изнасят представление, за да спасят живота си, да заслужат онова, което смятат за убежище, при Мейвън. Опитвам се да не гледам, но откривам, че погледът ми се отклонява към тях, подтикван от жал и страх.