— Продължавай. — Той повдига тъмни вежди, подтиквайки я. Изиграй си представлението.
Тя му се подчинява, назовавайки нимфи от Династия Осанос, зелени пазители от рода Уел, един силнорък от дома Рамбос. Един след друг, но те носят цветове, а тя е прислужница. От нея се очаква да знае тези неща. Способността ѝ е салонен трик в най-добрия случай, лъжа и основание за смъртна присъда — в най-лошия. Знам, че усеща надвисналия над главата ѝ меч, приближаващ се все повече с всяко потрепване на челюстта на Мейвън.
В дъното един от копринените хора от Династия Айрал в червено и синьо се изправя на крака, оправяйки връхната си дреха, докато върви. Забелязвам само защото пристъпва по странен начин, не така плавно, както подобава на стъпките на един копринен човек. Някак особено.
И Хали също го забелязва. Потрепва само за секунда.
От този миг може да зависи нейният или неговият живот.
— Тя може да си променя лицето — прошепва, пръстът ѝ потрепва във въздуха. — Нямате име за тази способност.
Обичайните шепоти на придворните приключват без ехо, духнати като свещ. Възцарява се тишина, нарушавана само от усилващото се биене на сърцето ми. Тя може да си променя лицето.
Тялото ми жужи от адреналин. Бягайте!, искам да извикам. Бягайте!
А когато Пазителите хващат лорда от Династия Айрал за ръцете и го извеждат напред, умолявам себе си: Моля те, дано да грешиш. Моля те, дано да грешиш. Моля те, дано да грешиш.
— Аз съм син на Династия Айрал — изръмжава мъжът, опитвайки се да разкъса хватката на Пазителите. Един Айрал би бил в състояние да го направи, отскубвайки се с усмивка. Но този — или тази — не го прави. Стомахът ми се свлича в петите. — Вярвате на думата на една лъжлива Червена робиня срещу моята?
Самсон реагира още преди Мейвън да успее да го помоли, бърз като суифт. Слиза по стъпалата на подиума, електриково сините му очи пукат от настървение. Предполагам, че след моя мозък не е имал много други, от които да се храни. С хленчещ звук синът на Династия Айрал се свлича на колене със сведена глава. Самсон напада ума му.
И тогава в косата му се просмуква сив цвят, тя става къса, оредява, отдръпва се и показва друга глава с друго лице.
— Нани — чувам се как ахвам. Старата жена се осмелява да вдигне поглед с широко разтворени, изплашени и познати очи. Помня как я вербувах, как я доведох в Резката, как я гледах да се бори с новокръвните деца и разказва истории за собствените си внуци. Сбръчкана като орех, по-стара от когото и да било от нас и винаги готова за мисия. Щях да изтичам да я прегърна, ако това бе дори най-малко възможно.
Вместо това падам на колене, ръцете ми се вкопчват в китката на Мейвън. Умолявам, както съм правила само веднъж преди, с дробове, пълни с пепел и студен въздух, с глава все още замаяна от контролираното разбиване на джет.
Роклята се разпаря по един от шевовете. Не е предвидена за коленичене. Не и както коленича аз.
— Моля те, Мейвън. Не я убивай — моля го, поемайки големи глътки въздух, вкопчвам се в каквото мога, за да спася живота ѝ. — Тя може да бъде използвана: ценна е. Виж какво може да прави…
Той ме избутва, опрял длан в жигосаното ми клеймо.
— Тя е шпионин в двора ми. Нали?
Продължавам да умолявам, проговаряйки, преди острият език на Нани да успее да ѝ навлече истинска гибел. И като никога се надявам, че камерите все още ме следят.
— Тя е предадена, излъгана, подведена от Алената гвардия. Вината не е нейна!
Кралят не благоволява да стане дори и когато му се предоставя възможност да извърши убийство. Защото се страхува да остави своя Безмълвен камък, да вземе решение отвъд неговия кръг на празна утеха и безопасност.
— Правилата на войната са ясни. Шпионите трябва да се ликвидират бързо.
— Когато си болен, кого обвиняваш? — настоявам. — Тялото си или болестта?
Той ме гледа гневно и се чувствам куха.
— Виниш лечението, което не е свършило работа.
— Мейвън, умолявам те… — Не си спомням да съм започвала да плача, но разбира се, плача. Сълзите са срамни, защото плача както за нея, така и за себе си. Това беше началото на едно спасение. Това беше за мен. Нани беше моят шанс.
Погледът ми се замъглява, периферното ми зрение се размазва. Самсон вдига ръка, жадуващ да се гмурне в онова, което тя знае. Питам се колко унищожително ще бъде то за Алената гвардия и колко глупави са били да го направят. Какъв риск, какво прахосничество.
— Надигнете се. Червени като зората — промърморва тя и се изплюва.