После лицето ѝ се променя за последен път. В лице, което всички разпознаваме.
Самсон се отдръпва половин крачка назад, изненадан, докато Мейвън надава нещо като сподавен вик.
Елара се взира в нас от пода като жив призрак. Лицето ѝ е обезобразено, унищожено от мълнията. Едното ѝ око го няма, другото е кървясало, налято с ужасно сребристо. Устата ѝ се присвива в нечовешка злобна гримаса. Тя пробужда ужас под лъжичката ми, макар да знам, че е мъртва. Зная, че я убих.
Това е хитър трик, който ѝ откупва достатъчно време да вдигне ръка към устните си и да преглътне.
Виждала съм хапчета за самоубийство преди. Макар да затварям очи, знам какво следва.
По-добре е от онова, което Самсон щеше да направи. А тайните ѝ си остават тайни. Завинаги.
Десет
Мер
Разкъсвам всички книги на полицата си, раздирам ги на късчета. Подвързиите се прекършват, страниците се откъсват и ми се иска да кървяха. Иска ми се аз да можех да кървя. Тя е мъртва, защото аз не съм. Защото съм все още тук, стръв в капан, примамка, която да изкара Алената гвардия от убежищата ѝ.
След няколко часа на безцелно унищожаване осъзнавам, че греша. Алената гвардия не би направила това. Нито полковникът, нито Фарли, не и за мен.
— Кал, ти, глупав, глупав кучи син такъв — казвам, без да се обръщам пряко към никого.
Защото, разбира се, това е било негова идея. Това е научил. Победа на всяка цена. Надявам се да не продължи да плаща тази невъзможна цена за мен.
Навън отново вали сняг. Не усещам нищо от неговия студ, само от моя собствен.
На сутринта се събуждам на леглото си, все още облечена в роклята си, макар да не помня да съм ставала от пода. Съсипаните книги също са изчезнали, педантично изметени от живота ми. Дори най-малките късчета хартия. Но рафтовете не са празни. Дузина книги с кожени подвързии, нови и стари, заемат местата. Поривът да унищожа и тях ме поглъща и аз се изправям на крака, препъвайки се, и се хвърлям.
Първата, която улавям, е опърпана, с окъсана и овехтяла корица. Мисля, че някога е била жълта или може би златиста. За мен всъщност няма значение. Разгръщам я, посягайки с една ръка да сграбча сноп страници, готова да ги накъсам на парченца както останалите.
Познат почерк ме кара да замръзна на място. Сърцето ми подскача от вълнение, когато го разпознавам.
Собственост на Джулиан Джакос.
Коленете престават да ме държат. Приземявам се с меко тупване, приведена над най-успокояващата гледка, която виждам от седмици насам. Пръстите ми проследяват очертанията на името му и ми се иска той да можеше да изскочи оттам, иска ми се да можех да чуя гласа му някъде другаде освен в главата си. Прелиствам страниците, търсейки още следи от него. Думите се плъзват покрай мен, всяка — отекваща с топлотата му. История на Норта, нейното формиране и триста години на Сребърни крале и кралици преминават бързо край мен. Някои откъси са подчертани или анотирани. Всяка нова поява на нещо, написано от Джулиан, кара гърдите ми да се свиват от щастие. Въпреки положението си, въпреки болезнените си белези се усмихвам.
С другите книги нещата стоят по същия начин. Всичките са на Джулиан, късчета от много по-големите му колекции. Ровя из тях като прегладняла. Той предпочита историческите трудове, но има и научни книги. Дори един роман. В него има написани две имена. От Джулиан за Кориан. Взирам се в буквите: единственото доказателство в целия дворец, че майката на Кал е съществувала. Прибирам я грижливо, пръстите ми се задържат за миг върху непокътнатото гръбче. Никога не я е чела. Може би не е получила този шанс.
Дълбоко в себе си мразя факта, че тези книги ме правят щастлива. Омразно ми е, че Мейвън ме познава достатъчно добре, за да знае какво да ми даде. Защото тези със сигурност са от него. Единственото извинение, което може да отправи, единственото, което вероятно бих могла да приема. Но аз не го приемам. Разбира се, че не го приемам. Усмивката ми изчезва така бързо, както се е появила. Не мога да си позволя да чувствам нищо друго освен омраза, когато става въпрос за краля. Неговите манипулации не са така съвършени както тези на майка му, но въпреки това ги чувствам и няма да допусна да ме подмамят.
За секунда обмислям да разкъсам книгите така, както разкъсах другите. Да покажа на Мейвън какво мисля за подаръка му. Но просто не мога. Пръстите ми се задържат върху страниците: толкова е лесно да ги откъсна. А после ги прибирам на рафта грижливо една по една.
Не искам да унищожа книгите, така че вместо това се задоволявам с роклята и откъсвам обшития с рубини плат от тялото си.