Вероятно някое момиче като Гиза е ушило тази рокля. Червена прислужница с умели ръце и око на художник, съвършено ушивайки нищо толкова прекрасно и ужасно, че само Сребърна жена би могла да го носи. Мисълта би трябвало да ме натъжи, но в мен се просмуква единствено гняв. Вече нямам сълзи. Не и след вчера.
Когато Клоувър и Китън, безмълвни, с каменни изражения, донасят следващия тоалет, го обличам без колебание или ропот. Блузата е обсипана с късчета рубини, гранат и оникс, достатъчни за цяла съкровищница, с дълги, влачещи се ръкави с ивици от черна коприна. Панталонът също е подарък, достатъчно свободен, за да мине за удобен.
След това идва лечителката Сконос. Съсредоточава усилията си върху очите ми, изцелявайки както подпухналостта, така и пулсиращото ми главоболие от снощните гневни сълзи. Подобно на Сара тя е тиха и умела, синьочерните ѝ пръсти преминават с пърхане по всичките ми болежки. Действа бързо. Аз също.
— Можеш ли да говориш, или кралица Елара е отрязала и твоя език?
Тя знае за какво намеквам. Погледът ѝ потрепва, ресниците ѝ потрепват, когато примигва бързо от изненада. Въпреки това не проговаря. Добре е дресирана.
— Добро решение. Когато видях Сара за последно, я спасявах от затвор. Изглежда, че дори загубването на езика ѝ не е било достатъчно наказание. — Хвърлям поглед покрай нея към Клоувър и Китън, които наблюдават отстрани. Подобно на лечителката те се концентрират върху мен. Усещам студеното преминаване на способността им, пулсиращо в такт с постоянното безмълвие на оковите ми. — Там имаше стотици Сребърни. Мнозина от Висшите Династии. Някои от приятелите ти да са изчезнали напоследък?
Нямам много оръжия на това място. Но трябва да опитам.
— Дръж си езика зад зъбите, Бароу — изръмжава Клоувър.
Дори само това, че я накарах да проговори, за мен е достатъчна победа. Продължавам упорито.
— Намирам за странно, че изглежда, никой не възразява на факта, че малкият крал е кръвожаден тиранин. Но пък аз съм Червена. Изобщо не ви разбирам.
Засмивам се, когато Клоувър ме изблъсква от лечителката, вече бясна.
— Стига ѝ толкова лекуване — изсъсква тя, издърпвайки ме от стаята. Зелените ѝ очи искрят от гняв, но също и от объркване. Несигурност. Малки пукнатини, от които смятам да се възползвам с хитрост.
Никой друг не бива да рискува да ме спасява. Трябва да го направя сама.
— Не ѝ обръщай внимание — промърморва в отговор Китън на колежката си: гласът ѝ е висок и задъхан и от него капе отрова.
— Каква ли чест трябва да е това за вас двете — продължавам да говоря, докато ме водят надолу по дълги, познати коридори. — Да бавите някаква нагла Червена хлапачка. Да разчиствате, след като се е нахранила, да ѝ разтребвате стаята. И всичко — за да може Мейвън да има куклата си подръка, когато поиска.
Това само ги разгневява още повече и ги кара да бъдат по-груби с мен. Забързват крачка, принуждавайки ме да не изоставам. Внезапно завиваме наляво вместо надясно в друга част от двореца, която си спомням смътно. Жилищни помещения за кралските особи. Някога и аз живях тук, макар и за малко.
Сърцето ми започва да бие по-бързо, когато минаваме покрай статуя в една ниша. Разпознавам я. Моята стая — старата ми спалня — е през няколко врати. Също и стаята на Кал, и тази на Мейвън.
— Сега не си толкова приказлива — отбелязва Клоувър: гласът ѝ прозвучава далечно.
През прозорците струи светлина, двойно по-ярка заради слънцето върху пресния сняг. Не ми носи никаква утеха. Мога да се справя с Мейвън в тронната зала, в кабинета му, когато съм на показ. Но сама — истински сама? Под дрехите ми жигосаното от него клеймо смъди и изгаря.
Когато спираме пред една врата и се провираме през нея до салона вътре, осъзнавам грешката си. Залива ме облекчение. Сега Мейвън е крал. Жилищните му помещения вече не са тук.
Тези на Еванджелин обаче са.
Тя седи в центъра на странно голия салон, заобиколена от усукани парчета метал. Те са най-различни по цвят и вид — желязо, бронз, мед. Ръцете ѝ работят прилежно, оформят цветя от хром, извиват ги в сплетена панделка от сребро и злато. Още една корона за колекцията ѝ. Още една корона, която все още не може да носи.
Обслужват я двама помощници. Мъж и жена, скромно облечени, с дрехи на ивици в цветовете на Династия Самос. Стреснато осъзнавам, че са Червени.
— Приведете я в представителен вид, моля — казва Еванджелин, без да си прави труда да вдигне поглед.
Червените се спускат и ми махват с ръка да отида при единственото огледало в стаята. Когато се взирам в него, осъзнавам, че Илейн също е тук, изтегната лениво върху дълга кушетка в лъч слънчева светлина като доволна котка. Среща погледа ми без въпрос или страх, единствено с безразличие.