— Можете да чакате отвън — казва Илейн, когато откъсва очи от мен и се обръща отново към моите пазачи Арвън. Червената ѝ коса улавя светлината, диплеща се като течен огън. Макар че имам оправдание да изглеждам ужасно, все пак се чувствам смутена в нейно присъствие.
Еванджелин кимва, давайки съгласието си, и пазачите Арвън се изнизват навън. И двете хвърлят недоволни погледи в моята посока. Алчно попивам в съзнанието си тези погледи, за да им се насладя по-късно.
— Някой ще си направи ли труда да обясни? — обръщам се към притихналата стая, без да очаквам отговор.
Другите две се засмиват заедно, разменяйки си многозначителни погледи. Възползвам се от възможността да огледам и преценя помещението и положението. Има друга врата, която вероятно води към спалнята на Еванджелин, а прозорците са заключени здраво, за да не влиза студът. Стаята ѝ гледа към познат вътрешен двор и осъзнавам, че моята спалня килия сигурно гледа към нейната. От разкритието ме побиват тръпки.
За моя изненада Еванджелин зарязва работата си и пуска всичко със силно дрънчене. Короната се пръсва, неспособна да запази формата си без нейното умение.
— Задължение на кралицата е да приема гости.
— Е, аз не съм гостенка, а ти не си кралица, така че…
— Де да можеше умът ти да е бърз колкото устата — процежда тя в отговор.
Червената жена примигва бързо, трепвайки, сякаш думите ни могат да я наранят. Всъщност могат и решавам да бъда по-малко глупава. Прехапвам устна, за да попреча на изливането на още глупави мисли, и оставям двамата Червени прислужници да работят. Мъжът се погрижва за косата ми: разресва я с четка и я навива на спирала, докато жената се занимава с лицето ми. Няма грим, който да ме направи да приличам на Сребърна, но тя използва руж, малко черно за очертаване на очите и зашеметяващо червено за устните ми. Крещяща и ярка гледка.
— Това ще свърши работа — казва Илейн изотзад. Червените побързват да се отдръпнат, отпускат ръце отстрани до телата си и свеждат глави. — Не можем да допуснем да изглежда, сякаш се отнасят с нея твърде добре. Принцовете няма да разберат това.
Очите ми се разширяват. Принцове. Гости. Пред кого смятат да ме излагат на показ сега?
Еванджелин забелязва. Изпухтява гласно и мята едно бронзово цвете по Илейн. То се забива в стената над главата ѝ, но Илейн сякаш няма нищо против. Само въздъхва замечтано.
— Мери си думите, Илейн.
— Тя ще разбере след няколко минути, скъпа. Какво толкова? — Тя се надига от възглавниците си и протяга дълги крайници, които сияят, излъчвайки умението ѝ. Очите на Еванджелин проследяват всяко нейно движение: погледът им става по-остър, когато Илейн прекосява стаята и идва до мен.
Застава до мен пред огледалото и се вглежда в лицето ми.
— Ще се държиш прилично днес, нали?
Питам се колко бързо Еванджелин ще ме одере жива, ако стоваря лакът в съвършените зъби на Илейн.
— Ще се държа прилично.
— Хубаво.
А после тя изчезва, заличена от погледа ми, но не и от усещанията ми. Още чувствам ръката ѝ върху рамото си. Предупреждение.
Поглеждам, където беше тялото на Илейн, и виждам Еванджелин. Тя става от пода: роклята ѝ се разлива около нея, течна като живак. Като нищо може и наистина да е от живак.
Когато закрачва към мен, не успявам да се сдържа и се присвивам от страх. Но ръката на Илейн ме възпира да помръдна, принуждава ме да стоя права и да позволя на Еванджелин да се надвеси над мен. Едно ъгълче на устата ѝ се повдига. Харесва ѝ да ме вижда изплашена. Когато вдига ръка и аз трепвам, тя се усмихва открито. Но вместо да ме удари, прибира кичур коса зад ухото ми.
— Не се заблуждавай, всичко това е в моя полза — казва тя. — Не в твоя.
Нямам представа за какво говори, но въпреки това кимам в знак на съгласие.
Еванджелин не ни повежда към тронната зала, а към залите на тайния съвет на Мейвън. Пазителите, които стоят на пост пред вратите, изглеждат по-внушителни от обикновено. Когато влизам, осъзнавам, че пазят дори при прозорците. Допълнителна предохранителна мярка след проникването на Нани.
Последния път, когато минах през тази врата, стаята беше празна, ако не броим Джон. Той още е тук, тих и смълчан в ъгъла, невзрачен редом до половин дузината други присъстващи из стаята. Потръпвам при вида на Воло Самос: като тих паяк в черно със сина си Птолемей до себе си. Разбира се, Самсон Мерандус също е тук. Ухилва ми се злобно и аз навеждам очи, избягвайки погледа му, сякаш мога да се защитя от спомена как се промъкваше в мозъка ми.