Очаквам да видя Мейвън да седи сам в далечния край на мраморната маса: вместо това обаче плътно от двете му страни има двама мъже. И двамата са навлечени в тежки кожи и мек велур, облечени така, че да устоят на арктически студ, макар че сме добре защитени от зимата. Имат кожа в наситен, синьо-черен цвят като полиран камък. В сложно усуканите плитки на онзи отдясно има късчета злато и тюркоаз, докато този отляво се е спрял на дълги, блестящи кичури, покрити с корона от цветчета, изсечени от бял кварц. Кралски особи очевидно. Но не наши. Не от Норта.
Мейвън вдига ръка и прави знак на приближаващата се Еванджелин. В светлината на зимното слънце тя блести.
— Моята годеница лейди Еванджелин от Династия Самос — представя я той. — Тя взе съществено участие в залавянето на Мер Бароу, Мълниеносното момиче и предводителка на Алената гвардия.
Еванджелин изиграва ролята си и се покланя пред двамата. На свой ред те свеждат глави, движенията им са продължителни и плавни.
— Нашите поздравления, лейди Еванджелин — казва онзи с короната. Дори протяга ръка и посяга да хване нейната. Тя му позволява да целуне кокалчетата на пръстите ѝ, усмихвайки се широко заради оказаното внимание.
Когато Еванджелин ми отправя кръвнишки поглед, осъзнавам, че иска да отида при нея. Подчинявам се неохотно. Предизвиквам интереса на двамата новодошли и те ме гледат запленени. Отказвам дори да кимна с глава.
— Значи това е Мълниеносното момиче? — обажда се другият принц. Зъбите му проблясват, лунно бели на фона на тъмна като нощта кожа. — Това е тази, която ви създава толкова много неприятности? И я оставихте жива?
— Разбира се, че я е оставил — злорадо се обажда сънародникът му. Изправя се на крака и осъзнавам, че сигурно е висок почти два метра и десет. — Тя е великолепна примамка. Макар да съм изненадан, че нейните терористи не са направили опит за истинско спасяване, ако е толкова важна, колкото казвате.
Мейвън свива рамене. Излъчва сдържано задоволство.
— Моят двор е добре защитен. Проникването е почти невъзможно.
Хвърлям поглед към него, срещайки очите му. Лъжец. Той ми се ухилва самодоволно, сякаш това е някаква тайна шега между нас. Преборвам се с познатия порив да го заплюя.
— В Пиемонт щяхме да я прекараме из улиците на всеки град — казва принцът с короната от кварц. — Да покажем на гражданите си какво става с хора като нея.
Пиемонт. Думата отеква като камбанен звън в главата ми. Значи това са принцовете от Пиемонт. Блъскам си ума, опитвайки се да си спомня какво знам за страната им. Съюзник на Норта, образува част от южната ни граница. Управлявана от група принцове. Всичко това знам от уроците на Джулиан. Знам обаче и други неща. Помня как на Тък открих доставки, запаси, откраднати от Пиемонт. А самата Фарли намекна, че Алената гвардия се разширява там, възнамерявайки да разпростре бунта си из пределите на най-близкия съюзник на Норта.
— Тя говори ли? — продължава принцът, местейки поглед между Мейвън и Еванджелин.
— За нещастие — отвръща тя и се подсмихва многозначително.
При тези думи двамата принцове се засмиват, както и Мейвън. Останалите в стаята следват примера им, подражавайки на своя господар и повелител.
— Е, принц Дареус? Принц Александрет? — Мейвън бързо плъзва поглед по всекиго от тях подред. Гордо играе ролята на крал въпреки двете кралски особи, два пъти по-възрастни и два пъти по-едри от него. Някак успява да вземе надмощие над тях. Толкова добре го е обучила Елара. — Искахте да видите затворничката. И я видяхте.
Александрет, вече застанал толкова близо, улавя брадичката ми в меките си ръце. Питам се каква ли е способността му. Питам се доколко трябва да се страхувам от него.
— Наистина, Ваше величество. Имаме няколко въпроса, ако бъдете така любезен да ни позволите?
Макар да оформя думите си като молба, това е на практика настояване.
— Ваше величество, вече ви казах какво знае тя. — Самсон се обажда от стола си, надвесил се през масата, за да може да посочи към мен. — Нищо в ума на Мер Бароу не убягна на търсенето ми.
Бих кимнала утвърдително, но хватката на Александрет ме държи неподвижна. Вдигам поглед към него, опитвайки се да се досетя точно какво иска от мен. Очите му са като бездна, непроницаеми. Не познавам този човек и не намирам в него нищо, което мога да използвам. При докосването му по кожата ми полазват тръпки и си пожелавам да имах мълнията си, за да оставя малко разстояние между нас. Над рамото му Дареус се премества, за да може да ме вижда по-добре. Златните му мъниста улавят зимната светлина, изпълват косата му с ослепително ярък блясък.