— Крал Мейвън, бихме искали да го чуем от собствената ѝ уста — казва Дареус, накланяйки се към Мейвън. После се усмихва: истинско олицетворение на непринудеността и обаянието. Дареус е красив и се възползва добре от външността си. — Молба на принц Бракън, нали разбирате. Трябват ни само няколко минути.
Александрет, Дареус, Бракън. Запаметявам имената.
— Питайте каквото желаете. — Ръцете на Мейвън стискат здраво ръба на стола му. Нито един от тях не спира да се усмихва и всичко изглежда по-фалшиво от всякога. — Тук.
След един дълъг миг Дареус отстъпва. Накланя глава в почтителен поклон.
— Много добре, Ваше величество.
После тялото му се превръща в размазано петно, движейки се толкова бързо, че едва виждам движенията му. Внезапно се озовава точно до мен. Суифт. Не толкова бърз, колкото брат ми, но достатъчно бърз, за да разпрати из тялото ми шокова вълна от адреналин. Все още не знам какво може да прави Александрет. Мога само да се моля да не е внушител, да не съм принудена отново да понеса такова изтезание.
— Алената гвардия действа ли в Пиемонт? — пита Александрет, докато се извисява застрашително над мен и дълбоките му очи се впиват в моите. За разлика от Дареус у него няма усмивка.
Чакам издайническото парване от друг да проникне в моя пашкул от безмълвие.
Гласът ми пресеква:
— Какво?
— Искам да чуя какво знаеш за действията на Алената гвардия в Пиемонт.
Всеки разпит, на който съм била подлагана, е извършван от внушител. Странно преживяване е някой да ми задава въпроси свободно и да се доверява на отговорите ми, без да разцепва черепа ми. Предполагам, че Самсон вече е казал на принцовете всичко, което е научил от мен, но те не се доверяват на казаното от него. В такъв случай е благоразумно да видят дали моят разказ си пасва с неговия.
— Алената гвардия умее да пази тайни — отвръщам, мислите ми са се превърнали в замъглено петно. Дали лъжа? Дали наливам още масло в огъня на недоверието между Мейвън и Пиемонт? — Нямах достъп до много сведения за техните операции.
— Вашите операции. — Александрет се смръщва и в средата на челото му се образува дълбока гънка. — Ти си била техен водач. Отказвам да повярвам, че можеш да си толкова безполезна за нас.
Безполезна. Преди два месеца бях Мълниеносното момиче, буря в човешки образ. Преди това обаче бях каквато казва той. Безполезна за всички и всичко, дори за враговете си. В Подпорите негодувах срещу това. Сега то ме радва. Сега съм безполезно оръжие за Сребърните.
— Не съм техен предводител — казвам на Александрет. Зад гърба си чувам как Мейвън се размърдва, намествайки се обратно в стола си. Надявам се да се гърчи. — Никога дори не съм срещала водачите им.
Той не ми вярва. Но не вярва и на онова, което вече са му разказали.
— Колко от вашите хора има в Пиемонт?
— Не знам.
— Кой финансира начинанията ви?
— Не знам.
Започва като бодеж в пръстите на ръцете и краката ми. Едва доловимо усещане. Не приятно, но не и неудобно: както когато ти изтръпне някой крайник. Александрет нито за миг не пуска челюстта ми. Оковите — казвам си. Те ще ме предпазят от него. Трябва.
— Къде са принц Майкъл и принцеса Шарлота?
— Не знам кои са тези хора.
Майкъл, Шарлота. Още имена за запаметяване. Боцкащото усещане продължава, сега нагоре в ръцете и краката ми. Със съскане си поемам въздух през зъби.
Очите му се присвиват съсредоточено. Напрягам се за експлозия от болка, породена от въздействието на каквато там способност владее.
— Имахте ли някакъв контакт със Свободна република Монтфорт?
Боцкащото усещане все още е поносимо. Само здравата му хватка върху челюстта ми е истински болезнена.
— Да — изричам с усилие.
После той се дръпва назад и със злобна усмивка пуска брадичката ми. Хвърля поглед към китките ми, после грубо повдига единия ръкав, за да види оковите ми. Изтръпването в ръцете и краката ми намалява, когато той се намръщва.
— Ваше величество, чудя се дали бих могъл да я разпитам без окови от Безмълвен камък? — Още едно категорично настояване, маскирано като молба.
Този път Мейвън му отказва. Без оковите ми способността му ще бъде необуздана. Сигурно е огромна, щом проникна дори малко през моята клетка от безмълвие. Ще бъда изтезавана. Отново.
— Не можете, Ваше височество. Тя е прекалено опасна за това — казва Мейвън с рязко поклащане на глава. Въпреки цялата си омраза усещам едва доловима благодарност. — И както казахте, тя е ценна. Не мога да допусна да я пречупите.