Самсон не си прави труда да скрие отвращението си:
— Някой би трябвало да го направи.
— Има ли нещо друго, което мога да направя за ваши височества или за принц Бракън? — продължава упорито Мейвън, говорейки, без да слуша демоничния си братовчед. Изправя се от стола си, като с една ръка приглажда парадната си униформа, окичена с медали и почетни знаци. Но продължава да държи другата си ръка върху седалката, присвита около ръкохватката от Безмълвен камък. Това е неговата котва и неговият щит.
Дареус се покланя достатъчно ниско и за двамата принцове и се усмихва отново:
— Наистина чух слухове за пиршество.
— Поне този път — отвръща Мейвън е остра усмивка в моята посока — слуховете са верни.
Лейди Блонос никога не ме е учила какъв е протоколът за забавляване на кралски особи от съюзническа страна. Преди съм виждала балове, празненства, едно Изпитание на кралиците, което непреднамерено провалих, но никога нещо такова. Навярно защото бащата на Мейвън не се интересуваше толкова от външната показност: Мейвън обаче е истински син на майка си. Да изглеждаш могъщ значи да бъдеш могъщ, каза веднъж тя. Днес Мейвън взема този урок присърце. Съветниците му, гостите му от Пиемонт и аз седим на дълга маса, където можем да гледаме отвисоко всички останали.
Никога преди не съм стъпвала в тази бална зала. В сравнение с нея тронната зала, галериите и залите за пиршества в останалата част от Уайтфайър изглеждат миниатюрни. Тя побира с лекота целия двор, всички лордове и дами и целите им семейства. Залата е с височината на три етажа, с извисяващи се прозорци от кристал и цветно стъкло, всеки изобразяващ цветовете на Висшите Династии. Резултатът е дузина дъги, които се извиват над мраморен под, изпъстрен с жилки от черен гранит: всеки лъч светлина е като движеща се призма през диамантените фасети на полилеи, оформени като дървета, птици, слънчеви лъчи, съзвездия, бури, адски пламъци, тайфуни и дузина други символи на Сребърна сила. Бих прекарала цялата вечеря, взирайки се в тавана, ако не беше собственото ми несигурно положение. Този път поне не съм до Мейвън. Тази вечер принцовете са принудени да го търпят, но от лявата ми страна е Джон, а от дясната — Еванджелин. Седя, остро притиснала лакът до хълбока си, тъй като не искам случайно да докосна някого от двамата. Еванджелин може да ме прободе, а Джон може да сподели някое друго отвратително предчувствие.
За щастие, храната е добра. Насилвам се да ям и не посягам към алкохола. Наоколо обикалят Червени прислужници и нито една чаша не остава празна дори за миг. След десетминутни опити да привлека нечий поглед изоставям усилието. Прислужниците са умни и не искат да рискуват живота си заради един поглед към мен.
Впервам очи напред, броейки масите и Висшите Династии. Всички са тук плюс Династия Калоре, представена единствено от Мейвън. Той няма братовчеди или други роднини, които да са ми известни, макар да приемам, че сигурно съществуват. Подобно на слугите сигурно и те са достатъчно умни да избягват ревнивия му гняв и несигурната му власт.
Династия Айрал изглежда по-малобройна, по-безцветна въпреки ярките си синьо-червени дрехи. Далеч не са толкова много и се питам колко от всичките Айрал са изпратени в затвора Корос. Или може би са избягали от двора. Соня обаче още е тук с елегантна и отработена, но странно напрегната стойка. Заменила е офицерската си униформа с искряща рокля и седи до един по-възрастен мъж, блеснала с колие от рубини и сапфири. Вероятно новият лорд на нейната Династия, тъй като предшественицата му, Пантерата, беше убита от човек, седящ само на няколко стъпки от нас. Питам се дали Соня им е разказала какво казах за баба ѝ и Птолемей. Питам се дали ги е грижа.
Сепвам се, когато Соня рязко вдига очи и улавя погледа ми.
До мен Джон въздъхва продължително и ниско. Вдига с една ръка чашата си с алено вино, а с другата премества ножа си за хранене.
— Мер, би ли могла да ми направиш една малка услуга? — пита спокойно.
Дори гласът му ме отвращава. Злобно усмихната, обръщам се да го погледна с цялата язвителност, която успявам да докарам:
— Моля?
Нещо изпуква и изгаряща болка плъзва по скулата ми, прерязва кожата, изгаря плътта. Подскачам рязко от усещането, падам настрана, отдръпвам се като подплашено животно. Рамото ми се блъсва в Джон и той залита напред, оплисквайки фината покривка с вода и вино. Също и с кръв. Има много кръв. Чувствам я, топла и мокра, но не поглеждам надолу да видя цвета. Очите ми са приковани върху Еванджелин, която е станала от масата, изпъвайки едната си ръка.