— Не сте сигурен в това — процежда Дареус, забравяйки всичките си обноски и усмивки. — Не знаете нищо за тях независимо какво казвате. Ако Алената гвардия се е съюзила с…
— Покварени твари — изсъсква Еванджелин зад лявото рамо на Мейвън. Тя няма място в съвета или собствена титла и е принудена да стои права въпреки множеството празни столове. — Боговете не се съюзяват с насекоми, но могат да бъдат заразени от тях.
— Хубави думи от хубаво момиче — казва Дареус, проявявайки откровено пренебрежение към нея. Тя закипява от гняв. — А какво ще кажат останалите?
При дадения от Мейвън знак следващият разпит започва истински. Сянка от Династия Хейвън, която самият Трио държи здраво, за да попречи на жената да избяга. Без способността си тя изглежда невзрачна, неясна като далечен спомен за представителите на красивата си династия. Червената ѝ коса е по-тъмна, по-матова, без обичайния ѝ ален блясък. Когато Самсон допира ръка до слепоочието ѝ, тя изпищява.
— Тя мисли за сестра си — казва Самсон без помен от чувство. Освен може би отегчение. — Илейн.
Видях я само преди часове, движеща се плавно и грациозно из салона на Еванджелин. Не даваше признаци, че знае за предстоящо покушение. Но никой добър заговорник не би се издал.
Мейвън също го знае. Поглежда кръвнишки към Еванджелин, кипящ от гняв;
— Казаха ми, че лейди Илейн се измъкнала заедно с мнозинството от династията си, бягайки от столицата — казва той. — Имаш ли някаква представа къде може да са отишли, любима?
Тя гледа решително напред, прекосявайки бързо изтъняваща граница. Макар баща ѝ и брат ѝ да са толкова близо, не мисля, че някой би могъл да я спаси от гнева на Мейвън, ако той изпита желание да го отприщи.
— Не, защо бих имала? — пита тя безгрижно, оглеждайки ноктите си, които напомнят тези на хищна птица.
— Защото тя беше годеница на брат ти и твоя блудница — отвръща кралят с небрежен, спокоен тон.
Ако се срамува или дори е обзета от желание да се извини, Еванджелин не го показва.
— О, това ли. — Дори изсумтява насмешливо, приемайки обвинението, без да ѝ мигне окото. — Как би могла да научи от мен кой знае колко по какъвто и да е въпрос? Така добре се наговаряте да ме държите далече от съветите и политиката. Всъщност тя ви направи услуга, като ме държеше приятно заета.
Заяждането между тях ми напомня за друг крал и друга кралица: родителите на Мейвън, спорещи, след като Алената гвардия атакува едно празненство в Двореца на Слънцето. Всеки се опитваше да разкъса другия, оставяйки дълбоки рани, от които да се възползва по-късно.
— Тогава се подложи на разпит, Еванджелин, и ще видим — изстрелва той в отговор, като посочва с едната си обсипана с бижута ръка.
— Никоя моя дъщеря никога няма да направи такова нещо — изръмжава Воло, макар че това не звучи съвсем като заплаха. Просто като факт. — Тя не е участвала в това и те защити с цената на собствения си живот. Без бързите действия на Еванджелин и на сина ми — е, дори изричането на това е държавна измяна. — Старият родоначалник се намръщва и бялата му кожа се сбръчква, сякаш мисълта е истински отвращаваща. Все едно няма да празнува, ако Мейвън умре. — Да живее кралят.
В средата на пода жената от Династия Хейвън се озъбва и се опитва да изблъска Трио. Той държи здраво, притискайки я на колене.
— Да, да живее кралят! — казва тя, като ни поглежда кръвнишки. — Тиберий Седми! Да живее кралят!
Кал.
Мейвън се изправя, стоварвайки юмруци върху ръкохватките на стола си. Очаквам стаята да започне да гори, но не пламва огън. Не може. Не и докато той седи върху Безмълвен камък. Единствено очите му пламтят. А после бавно, с налудничава усмивка започва да се смее.
— Всичко това… за него? — казва, подсмивайки се самодоволно. — Брат ми уби нашия баща, краля, помогна да бъде убита майка ми, а сега се опитва да убие мен. Самсон, ако бъдеш така добър да продължиш… — той накланя глава в посоката на братовчед си, — нямам милост или снизхождение за предателите. Особено глупавите.
Останалите се обръщат да гледат как разпитът продължава, да слушат как жената от Династия Хейвън бълва тайни за своята фракция, техните цели, техните планове. Да заменят Мейвън с брат му. Да направят Кал крал, какъвто е роден да бъде. Да върнат нещата към предишния им порядък.
Докато трае всичко това, се взирам в момчето на трона. То запазва маската си. Стегната челюст, устни, неумолимо стиснати в тънка линия. Неподвижни пръсти, изправен гръб. Но погледът му потрепва. Нещо в очите му е станало много далечно. А до яката му се надига едва доловима сребриста руменина и оцветява врата и връхчетата на ушите му.