Обзет е от ужас.
За секунда това ме прави щастлива. После си спомням: чудовищата са най-опасни, когато се страхуват.
Единайсет
Камерън
Макар че така щях да стана на ледена шушулка, исках да остана в Трайъл. Не от страх, а за да докажа мнението си. Не съм някакво оръжие, което да бъде използвано, не както Бароу допусна да бъде използвана. Никой няма право да ми казва къде да ходя или какво да правя. Приключих с това. Цял живот съм живяла така. И всеки инстинкт в мен ми казва да стоя надалече от операцията на Гвардията в Корвиум — укрепен град, който поглъща всички войници и изплюва костите им.
Само дето сега брат ми Мори е едва на няколко мили от мен, все още здраво приклещен в окоп. Дори при моята способност ще ми трябва помощ, за да стигна до него. И ако искам нещо от тази глупава Гвардия, ще трябва да започна да им давам нещо в замяна. Фарли показа това достатъчно ясно.
Харесвам я; повече сега, след като се извини за онзи коментар за „оползотворяването“. Казва каквото мисли. Не се оплаква, макар че има пълно право. Не като Кал, който обикаля унило и навъсено около всеки ъгъл, отказва да помага, а после благоволява да го направи, когато му се прииска. Присъствието на победения принц е изтощително. Не знам как Мер е могла да понася него или неспособността му да избере страна, по дяволите — особено когато има само една, която може да избере. Дори сега той е смутен, колебаейки се между желанието да защити Сребърните в Корвиум и желанието да срине града.
— Трябва да овладеете стените — промърморва той, заставайки пред Фарли и полковника. Действаме от щабквартирата си в Рокаста: относително слабо защитен град, служещ като снабдителна база, на няколко мили от целта ни. — Ако овладеете стените, можете да опустошите напълно града — или да съборите изцяло стените. Да направите Корвиум безполезен. За всички.
Седя безучастно в оскъдно обзаведената стая и слушам напрегнатата обмяна на информация от мястото си до Ейда. Идея на Фарли. Ние сме две от по-забележимите новокръвни, добре познати и на двата вида Червени. Включването ни в тази среща изпраща силно послание към останалите от отряда. Ейда наблюдава с широко разтворени очи, запаметявайки всяка дума и жест. Обикновено Нани би седяла с нас, но Нани я няма вече. Беше дребна жена, но остави много голяма празнина. И знам кой е виновен за това.
Очите ми се впиват с изгарящ поглед в гърба на Кал. Долавям подобното на сърбеж усещане от способността си и се преборвам с порива да го поваля на колене. Той ще ни убие за Мер, а няма да убие своите хора за нищо на света. Нани избра да проникне в Арчън сама, но всички знаят, че идеята не беше нейна.
Фарли е точно толкова разгневена, колкото съм и аз. Едва може да гледа Кал дори когато говори с него.
— Въпросът сега е как ефективно да разпределим собствените си хора. Не можем да съсредоточим всички върху стените независимо колко са важни.
— По мои пресмятания във всеки един момент Корвиум се обитава от десет хиляди Червени войници. — Едва не се засмивам на скромността на Ейда. По мои пресмятания. Пресмятането ѝ е съвършено и всички го знаят. — Военният протокол изисква на всеки десет войници да се пада по един офицер, което означава, че в града има поне хиляда Сребърни, без да включваме в сметките командването и администрацията. Целта ни трябва да бъде тяхното неутрализиране.
Кал скръства ръце, неубеден дори от съвършените, неоспорими сведения на Ейда:
— Не съм толкова сигурен. Целта ни е да разрушим Корвиум, да ударим армията на Мейвън в сърцето. Това може да бъде направено без… — той се запъва — без клане от двете страни.
Сякаш го е грижа какво ще стане с нашата страна. Сякаш го е грижа дали някой от нас ще умре.
— Как планираш да унищожиш град, докато хиляда Сребърни гледат отстрани? — чудя се на глас, знаейки, че няма да получа кой знае какъв отговор. — Нима принцът ще ги помоли да седят кротко и да гледат?
— Разбира се, ще се бием с онези, които окажат съпротива — намесва се полковникът. Взира се в Кал, предизвиквайки го да възрази. — А те ще окажат съпротива. Знаем това.
— Наистина ли знаем? — в тона на Кал има сдържано самодоволство. — Членове на двора на самия Мейвън се опитаха да го убият миналата седмица. Ако във Висшите Династии цари разделение, тогава има разделение и във въоръжените сили. Ако ги нападнем открито, това само ще ги сплоти, поне в Корвиум.
Подигравателният ми смях отеква из стаята:
— Значи какво, ще чакаме? Ще оставим Мейвън да си ближе раните и да се прегрупира? Ще му дадем време да си поеме дъх?