Макар да звучи по родителски покровителствено, Фарли не е много по-възрастна от мен. На двайсет и две може би най-много. Мисля, че майчинските ѝ инстинкти се задействат отрано.
— Освен факта, че той ни печели точки пред не толкова враждебно настроените Сребърни, Монтфорт проявява интерес към него.
Монтфорт. Мистериозната Свободна република. Близнаците, Раш и Тахир, рисуват това място като пристан на свободата и равенството, където Червени, Сребърни и Пламтящи — както там наричат новокръвните — съжителстват мирно. Място, в което ми е невъзможно да повярвам. Но дори при това положение трябва да вярвам в техните пари, в техните запаси, в тяхната подкрепа. Повечето ни ресурси идват оттам по някакъв начин.
— Какво искат? — Разклащам чашата си с чай, оставяйки топлината да залее лицето ми. Тук не е толкова студено, колкото в Ирабел, но въпреки това зимата се промъква в защитената къща в Рокаста. — Момче, което да е лице на революцията?
— Нещо такова. Имаше много преговори с Командването. Нямам достъп до по-голямата част от тях. Искаха Мер, но…
— Малко е претрупана с работа.
Споменаването на Мер Бароу не въздейства на Фарли така силно, както споменът за Шейд, но въпреки това по лицето ѝ преминава болезнено потрепване. Разбира се, тя се опитва да го скрие. Фарли полага всички усилия да изглежда непроницаема, и обикновено е такава.
— Значи наистина няма шанс да я спасим — прошепвам. Когато поклаща глава, усещам изненадващо пробождане на тъга в собствените си гърди. Колкото и вбесяваща да е Мер, все пак я искам обратно. Имаме нужда от нея. А през дългите месеци осъзнах, че и аз имам нужда от нея. Тя знае какво е да си различен и да търсиш някого като теб, еднакво силно да се боиш и да се боят от теб. Въпреки че през повечето време беше надута глупачка.
Фарли спира да крачи насам-натам, за да си налее нова чаша чай. От чашата се вдига пара и изпълва стаята с горещо, билково ухание. Тя я взема в ръка, но не отпива: вместо това прекосява стаята и отива до замъгления прозорец, поставен високо в стената. През него се просмуква дневна светлина.
— Не виждам как можем с онова, което имаме. Проникването в Корвиум е лесно в сравнение с Арчън. За него ще е нужно мащабно нападение, каквото не можем да организираме. Особено сега, след Нани и опит за покушение. Сигурността в двора на Мейвън ще е на най-високо ниво — по-сериозна, отколкото в затвор. Освен ако…
— Освен ако?
— Кал ни казва да изчакаме. Да оставим Сребърните в Корвиум да се нахвърлят едни срещу други. Да оставим Мейвън да допусне грешките си, преди да направим каквото и да е друго.
— А това ще помогне и на Мер.
Фарли кимва:
— По-лесно ще ѝ е да избяга от слабия, разединен двор на един параноичен крал. — Тя въздъхва, взирайки се в недокоснатия си чай. — Тя е единствената, която може да се спаси сама сега.
Лесно е да извъртя посоката на разговора. Колкото и да искам Мер обратно, искам някого другиго повече.
— На колко мили сме от Задушливите земи?
— Пак ли това?
— Винаги това. — Отблъсквам се от масата, за да се изправя. Имам чувството, че е редно да стоя права. Висока съм точно колкото Фарли, но тя винаги сякаш ме гледа отвисоко. Аз съм млада, необучена. Не зная много за света извън гетото си. Но това не означава, че ще седя тук и ще изпълнявам заповеди. — Не моля за помощта ти или тази на Гвардията. Трябва ми само карта и може би пистолет. Останалото ще направя сама, по дяволите.
Тя не мигва.
— Камерън, брат ти е включен в легион. Това не е като да извадиш зъб.
Юмрукът ми се свива отстрани до тялото:
— Мислиш, че дойдох чак дотук, за да седя безучастно и да гледам как Кал се опитва да измъдри нещо? — Този спор вече е стар. Тя с лекота ме заставя да млъкна.
— Е, със сигурност не мисля, че си дошла чак дотук, за да загинеш — отвръща спокойно. Широките ѝ рамене се повдигат съвсем леко в знак на предизвикателство. — А именно това ще стане независимо колко силна или смъртоносна е способността ти. И дори да вземеш и дузина Сребърни с теб, не смятам да ти позволя да умреш за нищо. Ясно ли е?
— Брат ми не е нищо — възроптавам. Тя е права, но не искам да го призная. Вместо това избягвам погледа ѝ и се обръщам към стената. Пръстите ми чоплят лющещата се боя, раздразнено откъсват цели парчета. Детинско поведение, но ме кара да се почувствам малко по-добре. — Не си мой капитан. Не ти влиза в работата да ми казваш какво да правя с живота си.
— Вярно е. Аз съм просто приятелка, която смята за нужно да изтъкне нещо. — Чувам я как се раздвижва, стъпвайки тежко по скърцащия под. Но докосването ѝ е леко: ръката ѝ едва се допира до рамото ми. Движението ѝ е автоматично: всъщност не знае как да утеши друг човек. Мрачно се запитвам как тя и топлият, дружелюбен, усмихнат Шейд Бароу изобщо някога са разговаряли, а какво остава пък за това как са делили легло. — Помня какво каза на Мер. Когато най-напред те намерихме. На борда на джета каза, че нейното търсене на новокръвни, за да ги спаси, е погрешно. Продължение на разделението по кръв. Облагодетелстване на един вид Червени пред други.