И беше права.
— Не е същото. Аз просто искам да спася брат си.
— Как според теб са се озовали тук останалите от нас? — пита насмешливо тя. — За да спасим приятел, брат или сестра, родител. За да спасим себе си. Всички дойдохме тук по себични причини, Камерън. Но не можем да позволим те да ни разсейват. Трябва да мислим за каузата. За висшето благо. И можеш да направиш много, много повече тук с нас. Не можем да изгубим…
И теб. Не можем да изгубим и теб. Последните две думи увисват във въздуха, неизречени. Въпреки това ги чувам.
— Грешиш. Не дойдох тук по собствен избор. Доведоха ме. Мер Бароу ме принуди да я последвам, и всички вие се съгласихте с това.
— Камерън, разигравала си тази карта твърде много пъти. Отдавна избра да останеш. Избра да помогнеш.
— А ти какво би избрала сега, Фарли? — поглеждам я гневно. Може да ми е приятелка, но това не означава, че трябва да отстъпя.
— Моля?
— Висшето благо ли би избрала? Или би предпочела Шейд?
Когато не отговаря и очите ѝ бавно се разфокусират, получавам отговора си. Осъзнавам, че не искам да я видя да плаче и се обръщам с гръб, отправяйки се към вратата.
— Трябва да тренирам — казвам, без да се обръщам конкретно към някого. Съмнявам се, че още слуша.
В защитената къща в Рокаста тренирането е по-трудно. Съвсем не разполагаме с достатъчно пространство, да не споменавам пък, че и повечето от нашите хора, които познавах, са оставени в Ирабел. Килорн например. Колкото и да е нетърпелив, той не е и наполовина подготвен за истинска битка и не притежава способност, на която да разчита. Оставихме го. Не и моята инструкторка обаче. В края на краищата тя е Сребърна и полковникът не смяташе да я изпуска от поглед.
Сара Сконос чака в приземния етаж на нашия укрепен склад в стая, отделена за упражнения на новокръвните. Време за вечеря е, така че другите новокръвни специално в това убежище са на горния етаж и се хранят заедно с останалите. Мястото е на наше разположение, не че всъщност ни трябва кой знае колко пространство.
Тя седи с кръстосани крака, с длани, опрени върху бетонен под, същия като бетонните стени. Бележникът ѝ също е там, готов за употреба, ако се наложи. Погледът ѝ проследява влизането ми: единственият поздрав, който ще получа. Засега не сме открили друг лечител на повърхностни рани, който да се присъедини към нас, а тя е все така няма. Макар да съм свикнала, видът на хлътналите ѝ бузи и липсващ език ме кара да се присвия смутено. Както обикновено тя се прави, че не забелязва, и посочва с жест пред себе си.
Сядам, както ми нарежда, и се преборвам с познатия порив да побягна или да нападна.
Тя е Сребърна. Тя е всичко, от което съм възпитана да се боя, да мразя и да се подчинявам. Но не мога да намеря в себе си сили да презирам Сара Сконос така, както изпитвам неприязън към Джулиан или Кал. Не че я съжалявам. Мисля, че… я разбирам. Разбирам безсилния гняв на това да знаеш кое е правилно, а да бъдеш пренебрегнат или наказан заради това. Не мога да преброя колко пъти съм получавала само половин дажба, задето съм погледнала някой Сребърен надзирател не както трябва. Задето съм казала нещо нередно. Тя е направила същото, само че нейните думи са били насочени срещу царуваща кралица. И затова думите са ѝ били отнети завинаги.
Въпреки че не може да говори, Сара има начин да предаде какво иска. Потупва ме по коляното, заставяйки ме да срещна погледа на облачно сивите ѝ очи. После свежда лице и слага ръка на сърцето си.
Следвам движенията, знаейки какво иска. Подражавам на дишането ѝ: овладени, дълбоки вдишвания и издишвания в равномерна последователност. Успокояващ механизъм, който помага за удавянето на всички мисли, бушуващи като вихър из главата ми. Това прояснява ума ми и ми позволява да почувствам онова, което обикновено пренебрегвам. Способността ми жужи под кожата ми постоянна както винаги, но сега си позволявам да я забележа. Не да я използвам, а да призная съществуването ѝ. Моето безмълвие все още е ново за мен и трябва да го опозная като всяко друго умение.
След дълги минути дишане тя ме потупва отново и ме кара да вдигна поглед. Този път посочва към себе си.