— Сара, наистина не съм в подходящото настроение — понечвам да ѝ кажа, но тя прокарва едната си ръка през въздуха в посичащо движение. Млъквай, показано със съвсем ясен жест.
— Сериозно говоря. Може да те нараня.
Тя надава дълбоко гърлено пухтене: един от малкото истински звуци, които може да издава. Почти звучи като смях. После почуква по устните си, подсмивайки се мрачно. Била е наранявана далеч по-лошо.
— Чудесно, предупредих те — въздъхвам. Извивам се леко, за да се настаня по-удобно. После набърчвам чело, оставяйки способността да се завихри около мен, да се задълбочи и разшири. Докато я докосва. И безмълвието се спуска.
Очите ѝ се разширяват, когато я поразява. Първо съвсем леко. Поне се надявам да е леко. Само се упражнявам и не възнамерявам да я подчинявам със силата на способността си. Помислям си за Мер, надарена да призовава бури, докато Кал може да създава огнени стихии, но и двамата намират за трудно да проведат прост разговор, без да експлодират. За контрола са нужни повече упражнения, отколкото за грубата сила.
Действието на способността ми се задълбочава и тя вдига един пръст, за да покаже нивото на неудобство. Опитвам се да задържа тишината на място, постоянна, но равномерна. Все едно да удържа прилив. Не знам какво е чувството умението ти да бъде заглушавано. В затвора Корос Безмълвният камък не ми въздействаше, но задушаваше, пресушаваше — и бавно убиваше — всички хора около мен. Мога да правя същото. След около минута тя вдига втори пръст.
— Сара…?
С другата си ръка тя ми прави знак да продължа.
Спомням си сеанса ни вчера. При петата степен на силата тя се озова на пода, макар да знаех, че мога да упражня и по-голяма. Но да изкарам от строя единствения ни лечител на повърхностни рани, не е нито благоразумно, нито нещо, което искам да направя.
Руменина обагря бузите ѝ, но вратата към приземието се разтваря широко, преди да е успяла да вдигне още един пръст.
Концентрацията и способността ми за заглушаване се прекъсват и тя задъхано ахва от облекчение. Двете се обръщаме рязко да видим кой ни е обезпокоил. Докато тя разцъфва в рядко появяваща се усмивка, аз се намръщвам.
— Джакос — промърморвам в неговата посока. — Тренираме, в случай че не си забелязал.
Едната страна на устата му потрепва, понечвайки да се разтегли в злобна усмивка, но Джулиан се въздържа.
Подобно на останалите от нас той изглежда по-добре тук в Рокаста. Припаси се намират по-лесно. Дрехите ни са по-качествени, по-дебели и подплатени, за да ни предпазят от студа. Храната е по-питателна, стаите — по-топли. Цветът на Джулиан се е върнал, а прошарената му в сиво коса изглежда по-лъскава. Той е Сребърен. Роден е да процъфтява.
— О, колко глупаво от моя страна. Аз пък си мислех, че сте слезли тук долу да поседите на студения бетон за развлечение — отвръща той. Явно неприязънта е взаимна. Сара го поглежда настоятелно, със слаб упрек, но това все пак го кара да омекне. — Моите извинения, Камерън — добавя той бързо. — Само исках да кажа нещо на Сара.
Тя въпросително извива вежда. Когато се изправям, за да си вървя, ме спира и с леко навеждане на глава подканва Джулиан да продължи. Той винаги се подчинява, когато става дума за нея.
— Имало е масово напускане на двора. Мейвън е прогонил десетки благородници, най-вече старите съветници на баща си и онези, които евентуално могат все още да хранят преданост към Кал. Това е… отначало не повярвах на разузнавателните сведения. Никога преди не съм виждал нещо подобно.
Джулиан и Сара се поглеждат, и двамата опитващи се да проумеят какво означава това. Изобщо не ме е грижа за шепа Сребърни лордове и дами, стари приятели на Джулиан и Сара.
— А Мер? — чудя се гласно.
— Все още е там, все още затворничка. А всякакво друго разцепление, което можеше да очакваме от въстаналите династии… — той въздъхва и поклаща глава. — Мейвън вече е във война и сега се готви за буря.
Размърдвам се на пода, премествайки тежестта си в по-удобна поза. Той е прав. Студеният бетон не е приятен. Хубаво, че съм свикнала с него.
— Вече знаехме, че е невъзможно да я измъкнем. Какво друго означава това за нас?
— Ами, и хубаво, и лошо. Ако Мейвън има повече врагове, това ни дава възможност да действаме отвъд неговия обсег. Но той сгъстява редиците, оттегля се по-навътре в защитния си анклав. Никога няма да се доберем лично до него.
До мен Сара издава звук, подобен на ниско гърлено тананикане. Не може да каже онова, което всички мислим, така че аз го казвам.