Заложници.
Дори Династия Мерандус не се спасява от нарастващата му параноя. Единствено Династия Самос остава цяла и никой от тях не пада жертва на гневните му гонения.
Тези, останали все още тук, са благоговейно предани. Или поне дават такъв вид.
Вероятно именно затова ме вика по-често сега. Навярно именно по тази причина го виждам толкова много. Аз съм единствената, на чиято преданост може да вярва. Единствената, която познава истински.
По време на закуската ни той чете доклади: очите му прескачат напред-назад със зашеметяваща бързина. Безполезно е да се опитвам да видя какви са. Той грижливо ги държи в своя край на масата обърнати, след като е свършил, и достатъчно далече, за да не мога да ги стигна. Вместо да чета докладите, трябва да разчитам него. Той не си прави труда да се заобиколи с Безмълвен камък, не и тук в личната си трапезария. Дори Пазителите чакат отвън, застанали на пост при всяка врата и от двете страни на високите прозорци. Виждам ги, но те не могат да ни чуят: такъв е замисълът на Мейвън. Куртката на униформата му е разкопчана, косата му — разчорлена, а толкова рано сутрин не слага короната си. Мисля, че това е неговото малко убежище, място, където може да се залъже, за да се чувства в безопасност.
Почти изглежда като момчето, което си представях. Втори принц, задоволяващ се с мястото си, необременен от корона, която никога не е била негова.
Над ръба на чашата си с вода следя всеки тик и всяко светкавично мярнало се изражение по лицето му. Присвити очи, стягаща се челюст. Лоши новини. Тъмните кръгове отново са там и макар че яде за двама, опустошавайки блюдата пред нас, с всеки изминал ден изглежда по-слаб. Питам се дали сънува кошмари за опита за покушение. Кошмари за майка си, погубена от моята ръка. Баща му, мъртъв заради неговите действия. Брат си — в изгнание, но представляващ постоянна заплаха. Странно: Мейвън определяше себе си като „сянката на Кал“, но сега Кал е сянката, която дебне във всяко кътче на крехкото нестабилно кралство на Мейвън.
Навсякъде има съобщения за принца изгнаник, толкова изобилни, че дори аз научавам за тях. Според тях той е в Харбър Бей, в Делфи, в Рокаста; има дори колебливи разузнавателни сведения, които намекват, че е избягал през границата в Езерните земи. Наистина не мога да преценя кои — ако изобщо има такива — от тези слухове са верни. Доколкото знам, като нищо може да е в Монтфорт. Заминал на сигурно място в далечна земя.
Макар това да е дворецът на Мейвън, светът на Мейвън, виждам Кал в него. Безупречните униформи, упражняващите се войници, пламтящите свещи, позлатените стени с портрети и с цветовете на династиите. Един празен салон ми напомня за уроците по танци. Ако хвърля поглед към Мейвън с крайчеца на окото си, мога да се престоря. Те са полубратя в края на краищата. Чертите им си приличат. Тъмната коса, елегантните линии на кралско лице. Но Мейвън е по-блед, с по-остри черти, като скелет е в сравнение с Кал по тяло и по душа. Изпразнен е от съдържание.
— Така упорито се взираш, та се чудя дали можеш да прочетеш отраженията в очите ми — внезапно изрича замислено Мейвън на висок глас. Обръща листа пред себе си, скривайки написаното там, когато вдига поглед.
Опитът му да ме стресне се проваля. Вместо това продължавам да размазвам смущаващо количество масло върху препечената си филийка.
— Де да можех да видя нещо в тях — отвръщам, намеквайки всевъзможни неща. — Ти си празно момче.
Той не трепва:
— А ти си безполезна.
Завъртам очи и лениво потропвам с оковите си по масата за закуска. Звукът от метала и камъка по дървото е като рязко потропване по врата.
— Разговорите ни са толкова забавни.
— Ако предпочиташ стаята си… — изрича той с предупредителен тон. Поредната празна заплаха, която отправя всеки ден. И двамата знаем, че това е по-добре от алтернативата. Поне сега мога да се преструвам, че правя нещо полезно, а той може да се преструва, че не е съвсем сам в тази клетка, която построи за себе си. За двама ни.
Тук е трудно да спя дори с оковите, което означава, че имам много време да мисля.
И да планирам.
Книгите на Джулиан са не само утеха, но и инструмент. Той все още ме учи, макар да ни делят кой знае колко мили. В добре съхранените му текстове има нови уроци, които да бъдат усвоени и оползотворени. Първият — и най-важният — е да разделяш и да завладяваш. Мейвън вече ми го причини. Сега трябва да върна услугата.
— Изобщо опитваш ли се да заловиш Джон?
Мейвън почти се стряска от въпроса ми: първото споменаване на новокръвния, който се възползва от опита за покушение, за да избяга. Доколкото знам, не е заловен. Една част от мен е озлобена. Джон избяга, а аз не можах. В същото време обаче се радвам. Джон е оръжие, до което не искам Мейвън Калоре да се добере.