След като се съвзема само за частица от секундата, Мейвън отново започва да се храни. Натъпква в устата си парче бекон, зарязвайки дворцовите обноски.
— И двамата с теб знаем, че това не е човек, който може лесно да бъде открит.
— Но търсиш.
— Той е знаел за предстоящо нападение срещу своя крал и не е направил нищо — изтъква Мейвън небрежно. — Това само по себе си е равносилно на убийство. Като нищо може да е заговорничил и с Династиите Айрап, Хейвън и Ларис.
— Съмнявам се. Ако им беше помогнал, щяха да успеят. Жалко.
Той сдържано пренебрегва острото подмятане и продължава да чете и да яде.
Накланям глава, оставяйки тъмната си коса да се разпилее по едното рамо. Сивите краища се разпростират, прокрадвайки се нагоре въпреки старанията на моята лечителка. Дори Династия Сконос не може да изцели онова, което вече е мъртво.
— Джон ми спаси живота.
Сините очи срещат моите и се задържат там.
— Секунди преди нападението той привлече вниманието ми. Накара ме да обърна глава. Иначе… — Прокарвам пръст по скулата си. Където куршумът само одраска бузата ми, вместо да ми отнесе черепа. Раната е заздравяла, но не и забравена. — Трябва да играя роля в каквото там бъдеще вижда.
Мейвън фокусира поглед върху лицето ми. Не очите ми, а мястото, където куршумът щеше да ми размаже черепа.
— По някаква причина ти си човек, когото ми е трудно да оставя да умре.
Заради него, заради преструвката се насилвам да издам лек, горчив смях.
— Какво е толкова забавно?
— Колко пъти си се опитвал да ме убиеш?
— Само веднъж.
— А резонаторът беше… какво? — Пръстите ми потреперват при спомена. Споменът за болката от устройството все още е пресен в ума ми. — Просто част от някаква игра?
Още един доклад потрепва в слънчевата светлина, приземявайки се с изписаната страна надолу. Мейвън облизва пръсти, преди да вдигне следващия. Самата деловитост. Само показност.
— Предназначението на резонатора не беше да те убива, Мер. Само да те извади от строя, ако се наложи. — По лицето му преминава странно изражение. Почти самодоволно, но не точно. — Даже не съм го направил аз.
— Очевидно. Ти не си по идеите. Значи Елара?
— Всъщност беше Кал.
О. Преди да успея да се спра, свеждам поглед, далече от него: имам нужда от един миг само за себе си. Жилото на предателството бодва вътрешностите ми, макар и само за секунда. Няма полза да изпитвам гняв сега.
— Не мога да повярвам, че не ти е казал. — Мейвън продължава упорито. — Обикновено много се гордее със себе си. При това изобретението е гениално. Но не ме интересува. Наредих да унищожат устройството. — Очите му са приковани върху лицето ми. Жадуващи да видят как ще реагирам. Не позволявам на изражението си да се промени, въпреки че сърцето ми внезапно прескача удар. Резонаторът вече го няма. Още един малък подарък, още едно послание от призрака.
— Лесно може да бъде построен отново обаче, ако решиш да спреш да съдействаш. Кал беше така добър да остави чертежите за устройството, когато побягна с твоята шайка Червени плъхове.
— Избягал — прошепвам. Давай нататък. Не му позволявай да те смути. С престорено безразличие побутвам насам-натам останалата храна в чинията си. Полагам всички усилия да изглеждам наранена, както иска Мейвън, но не си позволявам наистина да се почувствам така. Трябва да се придържам към плана. Да извъртя разговора накъдето искам. — Ти го принуди да се махне. И всичко само за да можеш да заемеш мястото му и да бъдеш точно като него.
Подобно на мен Мейвън се засмива насила, за да скрие колко е подразнен.
— Нямаш представа какъв щеше да е той с корона на главата.
Скръствам ръце и се настанявам обратно в стола си. Това се развива точно както искам.
— Знам, че щеше да се ожени за Еванджелин Самос, да продължи да води една безполезна война и да продължава да пренебрегва една страна, пълна с гневни, потиснати хора. Това да ти звучи някак познато?
Мейвън може да е змия в човешки образ, но дори той няма остър отговор на това. Рязко обръща надолу доклада пред себе си. Твърде бързо. За секунда виждам лицевата страна, преди той да преобърне листа. Зървам само няколко думи. Корвиум. Жертви. Мейвън забелязва, че ги виждам, и издава съскаща въздишка на раздразнение.
— Не че това ще ти помогне особено — каза тихо. — Никъде няма да идеш, така че защо да се притеснявам?