— Предполагам, че това е вярно. Животът ми вероятно няма да продължи още много дълго.
Той накланя глава. Челото му се набраздява от загриженост, както и се надявам. Както ми е нужно.
— Какво те кара да кажеш това?
Вдигам поглед към тавана, оглеждайки изящния корниз и полилея над нас. В полилея потрепват миниатюрни електрически крушки. Само да можех да ги почувствам.
— Знаеш, че Еванджелин няма да ме остави жива. Веднъж щом стане кралица… с мен е свършено. — Гласът ми потреперва и влагам в думите целия си страх. Надявам се да се получи. Той трябва да ми повярва: — Точно това иска от деня, в който влязох в живота ѝ.
Той примигва към мен:
— Не мислиш, че ще те защитя от нея?
— Не мисля, че можеш. — Пръстите ми подръпват роклята. Не толкова красива, колкото онези, ушити за двора, но точно толкова претрупана. — И двамата с теб знаем колко е лесно една кралица да бъде убита.
Въздухът се надипля от леки вълни топлина, докато той продължава да се взира, предизвиква ме да срещна погледа му. Естественият ми инстинкт е да го погледна гневно в отговор, но аз се накланям встрани, отказвайки да го направя. Това само ще го настърви още повече. Мейвън обожава да има публика. Моментът се проточва и аз се чувствам разголена пред него, жертва, изпречила се на пътя на хищник. Тук не съм нищо друго освен това. Затворена в клетка, възпряна, обуздана. Останал ми е единствено гласът ми и частиците от Мейвън, които се надявам, че познавам.
— Тя няма да те докосне.
— А езерняците? — Рязко вдигам отново глава. В очите ми избиват сълзи на гняв, породени от безсилно раздразнение, не от страх. — Когато разкъсат твоето вече обзето от разцепление кралство? Какво ще стане, когато спечелят тази безкрайна война и изпепелят света ти? — Изсумтявам тихо, поемайки си разтърсващ дъх. Сълзите вече се леят свободно. Трябва. Трябва да изиграя убедително това с всяка частица от себе си. — Предполагам, че ще свършим в Купата на костите заедно, екзекутирани редом един до друг.
От начина, по който пребледнява и дори малкото цвят се отдръпва от лицето му, разбирам, че си е мислил същото. Това го измъчва неспирно като кървяща рана. Затова завъртам ножа.
— Намираш се на косъм от гражданска война. Дори аз зная това. Какъв е смисълът да се преструваме, че съществува сценарий, в който излизам от това жива? Или Еванджелин ще ме убие, или войната.
— Казах ти вече, няма да позволя това да се случи.
Не се налага да имитирам злобната усмивка, която му хвърлям:
— В кой живот мога някога отново да се доверя на нещо, изречено от устата ти?
Щом той се изправя, студеният страх, събиращ се на локвичка в стомаха ми, също не е престорен. Когато заобикаля масата и прекосява стаята, за да дойде при мен с дълги, елегантни крачки, заключвам всеки свой мускул и се напрягам, за да не потреперя. Но въпреки това потръпвам. Стягам се да посрещна удар, когато той улавя лицето ми в смущаващо меките си ръце и опира двата палеца здраво под челюстта ми само на сантиметри преди да се забият във вратната ми вена.
Целувката му ме изгаря по-силно от жигосаното клеймо.
Усещането от устните му върху моите е най-ужасното оскверняване. Но заради него, заради онова, което ми е нужно, задържам ръцете си свити в юмруци в скута. Ноктите ми се впиват в собствената ми плът вместо в неговата. Той трябва да вярва, както вярваше брат му. Трябва да избере мен така, както се опитах да накарам Кал да избере мен преди. Въпреки това не мога да намеря сили в себе си да отворя уста и челюстта ми остава здраво стисната.
Той прекъсва целувката пръв и се надявам, че не може да почувства как по кожата ми под пръстите му пролазват тръпки. Вместо това очите му търсят моите, вглеждайки се да открият лъжата, която държа добре скрита.
— Изгубих всеки човек, когото някога съм обичал.
— И кой е виновен за това?
По някаква причина той трепери по-силно от мен. Отстъпва назад и ме пуска, а пръстите му драскат един по друг. Шокирана съм, защото разпознавам действието. Аз също го правя. Когато болката в главата ми е толкова ужасна, че имам нужда от друг вид болка, за да отвлече вниманието ми. Той спира, когато ме забелязва да се взирам в него, и притиска двете си ръце отстрани до тялото колкото може по-здраво.
— Тя ме отучи от много навици — признава. — Така и не успя да ме отучи от този. Някои неща винаги се връщат.
— Тя. — Елара. Виждам сътвореното от нея пред очите си. Момчето, което оформи и превърна в крал чрез изтезание, което наричаше любов.
Той отново сяда, бавно. Продължавам да се взирам в него, знаейки, че това го смущава. Извадих го от равновесие, а все още не разбирам точно защо.