Всички, които някога съм обичал.
Не знам защо съм включена в това изказване. Зная обаче, че то е причината, поради която все още дишам. Внимателно насочвам разговора обратно към Кал.
— Брат ти е жив.
— За нещастие.
— И не го обичаш?
Той не си прави труда да вдигне поглед, но очите му потрепват върху следващия доклад, приковани върху едно-единствено място. Не защото е изненадан или дори тъжен. Повече от всичко изглежда объркан като малко момче, което се опитва да подреди пъзел с твърде много липсващи парчета.
— Не — казва накрая: лъже.
— Не ти вярвам — казвам му. Дори поклащам глава.
Защото си ги спомням каквито бяха. Братя, приятели, отгледани заедно срещу останалата част от света. Дори Мейвън не може да се изолира от нещо такова. Дори Елара не може да разкъса тази връзка. Независимо колко пъти се е опитвал да убие Кал, Мейвън не може да отрече какви са били някога.
— Вярвай каквото си щеш, Мер — отвръща той. Както преди си придава излъчване на безразличие, липса на интерес, ожесточено опитвайки се да ме убеди, че това не означава нищо за него. — Зная със сигурност, че не обичам брат си.
— Недей да лъжеш. И аз имам братя и сестра. Сложно е, особено между мен и сестра ми. Винаги е била по-талантлива, по-добра във всичко, по-мила, по-умна. Всички предпочитат нея пред мен. — Изреждам тихо старите си страхове и тъка от тях мрежа за Мейвън. — Чуй го от човек, който е наясно с тези неща. Да изгубя един от тях — да изгубя брат… — Дъхът ми пресеква, а умът ми литва нанякъде. Продължавай. Използвай болката. — Нищо друго не боли така.
— Шейд. Нали?
— Не изричай името му — процеждам, забравяйки за момент какво се опитвам да направя. Раната е твърде прясна, твърде болезнена. Той го приема спокойно.
— Майка ми каза, че си го сънувала — казва той. Трепвам при спомена и при мисълта за нея в мозъка ми. Все още мога да я почувствам, драскаща по стените на черепа ми. — Предполагам обаче, че изобщо не са били сънища. Наистина е бил той.
— Тя с всички ли правеше това? — отвръщам. — Нищо ли не можеше да бъде опазено от нея? Дори сънищата ти?
Той не отговаря. Настъпвам по-упорито.
— Някога сънувал ли си ме?
Отново го наранявам, без да го осъзная. Той свежда очи, поглеждайки надолу към празната чиния пред себе си. Вдига ръка да посегне към чашата си с вода, но размисля. Пръстите му потреперват за секунда, преди да ги дръпне рязко, за да не се виждат.
— Няма как да знам — казва накрая. — Аз не сънувам.
Изсумтявам невярващо.
— Това е невъзможно. Дори за човек като теб.
Нещо тъмно, нещо тъжно минава с потрепване по лицето му. Челюстта му се стяга, а гръклянът му се повдига леко нагоре-надолу, докато се опитва да преглътне думи, които не бива да изрича. Въпреки това те избликват от него. Ръцете му се показват отново, потропващи немощно по масата.
— Някога сънувах кошмари. Тя отне тази част, когато бях малък. Както каза Самсон, майка ми обработваше умовете като истински хирург. Изрязваше онова, което не пасваше там.
В последните седмици яростен, огнен гняв е заместил студеното усещане за куха празнота, което изпитвах. Но когато Мейвън заговаря, ледът се връща. Просмуква се в мен като отрова, като инфекция. Не искам да чуя това, което има да каже. Оправданията и обясненията му не означават нищо за мен. Той е все още чудовище, винаги чудовище. И въпреки това не мога да се възпра да не слушам. Защото аз също бих могла да бъда чудовище. Ако ми беше даден погрешният шанс. Ако някой ме пречупи, както е пречупен той.
— Брат ми. Баща ми. Знам, че някога ги обичах. Помня. — Ръцете му се сключват около един нож за масло и той поглежда гневно към тъпия му край. Питам се срещу себе си ли му се иска да го използва, или срещу мъртвата си майка. — Но не го чувствам. Тази любов вече я няма. Към никого от тях. Към повечето неща.
— Тогава защо ти е да ме държиш тук? Щом не чувстваш нищо. Защо просто не ме убиеш и не приключиш с това?
— Трудно ѝ е да заличи… определени видове чувства — признава той, срещайки погледа ми. — Опита се да го направи с баща ми, да го накара да забрави любовта си към Кориан. Това само влоши нещата. Освен това — промърморва той — тя винаги казваше, че е по-добре да бъдеш с разбито сърце. Болката те прави по-силен. Любовта те прави слаб. И е права. Научих това още преди да те познавам.
Още едно име витае във въздуха неизречено.
— Томас.
Момче на бойния фронт. Поредният Червен, погубен от безполезна война. Първият ми истински приятел, каза ми веднъж Мейвън. Сега си давам сметка за празнините между тези думи. За неизречените неща. Обичал е онова момче така, както твърди, че обича мен.