Отношението към Бар Реймблър не било изолиран инцидент. В множество ранни записки и документи подробно се говори за страх и гонения срещу зараждаща се популация от човешки същества с необичайни способности и сребърен цвят на кръвта. Повечето се събирали заедно, за да се защитават, образувайки общности извън градовете с преобладаващо Червено население, Периодът на Реформацията приключил със зараждането на общества от Сребърни, някои от тях живеещи в съюз с Червени градове, макар че повечето в крайна сметка взели надмощие над червенокръвните си събратя.
Сребърни, подлагани на гонения от Червени. При тази мисъл ми идва да се засмея. Колко глупаво. Колко невъзможно. Всеки ден от живота си съм живяла със знанието, че те са богове, а ние сме нищожества. Абсолютно невъзможно ми е да си представя свят, в който е било вярно обратното.
Това са книгите на Джулиан. Сметнал ги е за достатъчно стойностни за изучаване. Въпреки това се чувствам твърде смутена, за да продължа, и се придържам към четене за по-късни години. Новата Ера, кралете от Династия Калоре. Имена и места, които познавам, в цивилизация, която разбирам.
Един ден дрехите, които ми донасят, са по-семпли от всякога. Удобни, ушити така, че да са по-скоро практични, отколкото стилни. Това е първото, което ми показва, че нещо не е наред. Почти приличам на офицер от Сигурността — с еластичен панталон, черна куртка, оскъдно украсена с миниатюрни завъртулки от рубинени мъниста, и стряскащо практични ботуши. От излъскана, но износена кожа, без ток, тесни точно колкото трябва, и с достатъчно място за оковите на глезените ми. Оковите на китките са скрити както обикновено, покрити от ръкавици. Подплатени с кожа. Заради студа. Сърцето ми подскача от вълнение. Никога един чифт ръкавици не ме е изпълвал с такова вълнение.
— Навън ли ще излизам? — питам задъхано Китън, забравяйки колко я бива в умението да ме пренебрегва. Тя не ме разочарова: взира се право напред, докато ме извежда от луксозната ми килия. Клоувър винаги е по-лесна за разгадаване. Потрепването на устните ѝ и присвитите зелени очи са достатъчно потвърждение. Да не споменавам, че те двете също носят дебели палта, както и ръкавици, макар и гумени, за да предпазят ръцете си от електричеството, което вече не владея.
Навън. Не съм вкусвала нищо повече от полъх на ветрец от отворен прозорец от деня на стъпалата на двореца. Мислех, че Мейвън ще ми отсече главата, така че очевидно умът ми беше другаде. Сега ми се иска да можех да си спомня студения въздух на ноември, острия вятър, който носеше със себе си зимата. В бързината си почти изпреварвам пазачите Арвън. Те побързват да ме дръпнат обратно в редицата и ме карат да стъпвам със същото темпо като тях. Слизането е влудяващо, по стълби и коридори, които познавам наизуст.
Притискат ме леки вълни от познат натиск и хвърлям поглед през рамо. Към редиците ни се присъединяват Ег и Трио и образуват тила на моите пазачи Арвън. Движат се в синхрон с Китън и Клоувър, стъпвайки в същия ритъм като тях, докато си проправяме път към входната зала и Площада на Цезар.
Вълнението ми секва също така бързо, както ме е обзело.
Страх разяжда вътрешностите ми. Опитах се да манипулирам Мейвън така, че да го накарам да допусне скъпоструващи грешки, да го накарам да се съмнява, да изгори последните мостове, които са му останали. Но може би се провалих. Може би вместо това той ще изгори мен.
Съсредоточавам се върху потракването на ботушите си по мрамора. Нещо солидно, което да възпре страха ми. Юмруците ми се свиват в ръкавиците, умолявайки за връхлитането на искра. Тя така и не идва.
Дворецът ми се струва странно празен, още по-празен от обикновено. Вратите са затворени здраво, а слугите се суетят из все още незатворените стаи, бързи и тихи като мишки. Мятат бели чаршафи върху мебелите и картините, покривайки ги с причудливи савани. Малко стражи, по-малко благородници. Онези, покрай които минавам, са млади и с широко разтворени очи. Познавам техните династии, техните цветове и виждам неподправен страх върху лицата им. Всичките са облечени като мен за защита от студа, практично. Така, че да им е лесно да се движат.
— Къде отиват всички? — питам, без да се обръщам конкретно към някого, защото никой няма да отговори.
Клоувър рязко дръпва конската ми опашка, принуждавайки ме да гледам право напред. Не боли, но постъпката е стряскаща. Тя никога не се държи така грубо с мен, освен ако не ѝ дам основателна причина.
Пресявам възможностите. Евакуация ли е това? Дали Алената гвардия е предприела нов опит за нападение върху Арчън? Или разбунтувалите се династии са се върнали да довършат започнатото? Не, не може да е което и да е от двете. Действат твърде спокойно. Не бягаме от нищо.