Докато прекосяваме коридора, си поемам дълбоко дъх и се оглеждам наоколо. Мрамор под мен, полилеи над мен, високи блещукащи огледала и позлатени портрети на предци на Династия Калоре, редящи се по стените от двете страни. Червено-черни знамена, сребро, злато и кристал. Имам чувството, че всичко ще рухне и ще ме смаже. Надолу по гръбнака ми пропълзява страх, когато вратите напред се разтварят: метал и стъкло, плъзгащи се леко по огромни панти. Първият полъх на студен вятър ме удря челно и кара очите ми да се насълзят.
Зимното слънце свети ярко по блестящия площад и ме заслепява за секунда. Примигвам бързо в опит да накарам очите си да се приспособят. Не мога да си позволя да изпусна дори секунда от това. Външният свят идва на фокус бавно и постепенно. Снегът лежи дълбоко и плътно по покривите на двореца и заобикалящите го постройки на Площада на Цезар.
От двете страни на стъпалата, по които се слиза надолу от двореца, се редят войници, безупречни в спретнатите си редици. Пазачите Арвън ме превеждат през двойните редици на войниците, покрай техните оръжия и униформи и немигащи очи. Докато вървя, се обръщам да погледна през рамо, крадешком хвърляйки поглед към пищната бледа грамада на двореца Уайтфайър. По покрива се промъкват силуети. Офицери в черни униформи, войници в замъглено сиво. Дори оттук пушките им се виждат ясно, очертани като силуети на фона на студено синьо небе. И това са само постовете, които мога да видя. Сигурно има още, които патрулират по стените, пазят на портите, скрити и готови да защитят това ужасно място. Вероятно стотици, държани заради предаността си и смъртоносното си умение. Прекосяваме площада сами, за никого, за нищо. Какво става?
Обръщам внимание на сградите, покрай които минаваме. Кралският съд: кръгла сграда с гладки мраморни стени, спираловидни колони и кристален купол, стои неизползван от коронацията на Мейвън насам. Той е символ на власт: огромна зала, достатъчно просторна, за да побере събраните Висши Династии и техните васали, както и важни членове на Сребърното гражданство. Никога не съм влизала вътре. Надявам се никога да не вляза. Съдилищата, където с жестока ефикасност се създава и прилага правото на Сребърните, се разклоняват от сводестата постройка. Редом с техните арки и кристални украси Хазната изглежда скучна и безлична. Стени от плочи — още мрамор, и съм принудена да се запитам материалът от колко каменни кариери е бил напълно изразходен за строежа на това място — сграда без прозорци, стояща като каменен блок сред скулптури. Там някъде вътре е богатството на Норта, по-добре защитено от краля, заключено в трезори, вдълбани дълбоко в скалата под нас.
— Насам — изръмжава Клоувър, теглейки ме към Хазната.
— Защо? — питам. Отново никой не ми отговаря.
Сърцето ми започва да бие по-бързо, блъска като чук по гръдния ми кош и се мъча да запазя дишането си равномерно. Всяка глътка студен въздух ми се струва като тиктакане на часовник, равномерно отброявайки миговете, преди да бъда погълната.
Вратите са дебели, по-дебели от онези, които си спомням от затвора Корос. Разтварят се широко като зейнала уста, от двете им страни стоят пазачи в пурпурни ливреи. Хазната няма внушителна входна зала, в рязък контраст е с всяка друга постройка на Сребърните, която съм виждала някога. Представлява просто дълъг бял коридор, който се извива и се накланя надолу в непрекъсната спирала. На всеки десетина метра има застанали в стойка „мирно“ пазачи, притиснати към чисто белия камък. Не мога да се досетя къде са трезорите или къде ме водят.
След точно шестстотин стъпки спираме пред един пазач.
Без нито дума той пристъпва напред и встрани, допира пръсти до стената зад себе си. Побутва и мраморът се плъзва трийсетина сантиметра назад и разкрива очертанията на врата. Тя се плъзва с лекота при докосването му и се разширява, като образува пролука от три стъпки в камъка. Войникът изобщо не полага усилия. Силнорък, отбелязвам.
Камъкът е плътен и тежък. Страхът ми се утроява и преглъщам мъчително, чувствам как ръцете ми започват да се потят в ръкавиците. Мейвън най-накрая ще ме затвори в истинска килия.
Китън и Клоувър ме блъскат, опитват се да ме хванат неподготвена, но аз забивам крака в пода и стягам всичките си стави, за да ги отблъсна.
— Не! — изкрещявам, забивайки рамо в една от тях. Китън изпъшква, но не спира, продължава да ме бута, докато Клоувър ме хваща през кръста и ме повдига от пода.
— Не можете да ме затворите тук долу! — Не знам какъв коз да изиграя, каква маска да възприема. Дали да заплача? Дали да моля? Дали да се държа като кралицата на бунтовниците, за каквато ме смятат? Кое ще ме спаси? Страхът завладява сетивата ми. Задъхвам се, сякаш се давя.