— Моля ви, не мога… не мога…
Ритам към въздуха, опитвам се да съборя Клоувър, но тя е по-силна, отколкото очаквам. Ег ме хваща за краката, без да обръща никакво внимание на петата ми, която го ритва в челюстта. Носят ме като някаква мебел, без мисъл и без внимание.
Извивам се и успявам да зърна пазача на Хазната, докато вратата отново се плъзва на място. Той си тананика небрежно под нос. За него това е просто още един работен ден. Заставям се да гледам напред, към участта, която ме очаква в тези бели дълбини, каквато и да е тя.
Този трезор е празен: пътеката му се вие спираловидно като коридора, макар и в по-стегнати кръгове. По стените няма никакви знаци. Никакви отличителни черти, никакви резки, нито дори пазачи. Само лампи отгоре и камък навсякъде наоколо.
— Моля ви. — Гласът ми отеква в тишината, сам със звука от биенето на препускащото ми сърце.
Взирам се нагоре към тавана и с усилие на волята призовавам всичко това да се окаже сън.
Когато ме пускат, ахвам задъхано: въздухът е изкаран от дробовете ми. Въпреки това се вдигам на крака възможно най-бързо. Когато се изправям със стиснати юмруци, с оголени зъби, съм готова да се боря и готова да загубя. Няма да позволя да бъда изоставена тук, без да потроша с юмрук нечии зъби.
Пазачите Арвън се отдръпват назад безразлични. Незаинтересовани. Вниманието им е насочено някъде отвъд мен, зад мен.
Завъртам се рязко и оставам зяпнала: не към поредната празна стена, а към лъкатушещ перон. Току-що построен, свързващ се с други коридори или трезори, или тайни проходи. От него се разкрива гледка към релси.
Преди мозъкът ми да успее да се опита да свърже точките, преди в ума ми да може да се появи и най-леката тръпка на вълнение, Мейвън проговаря и разбива надеждата ми на парчета.
— Не бързай толкова. — Гласът му отеква от лявата ми страна, по-надолу по перона. Стои там и чака, заобиколен от охрана от Пазители, заедно с Еванджелин и Птолемей. Всички до един носят палта като моето, с подходяща подплата от кожички, за да им топли. И двете деца Самос изглеждат великолепно в черен самур.
Мейвън пристъпва към мен и се ухилва с увереността на вълк:
— Не само Алената гвардия може да строи влакове.
Подземният влак трещеше и искреше и целият беше разяден от ръжда: куп ламарина, заплашваща да се разцепи по спойките. Въпреки това го предпочитам пред това лъскаво подобие на охлюв.
— Приятелите ти ми дадоха идеята, разбира се — казва Мейвън от плюшената седалка срещу мен. Изтяга се лениво, горд със себе си. Днес не виждам никоя от душевните му рани. Те са грижливо скрити, отхвърлени или забравени за момента.
Преборвам се с порива да се свия на кълбо на собствената си седалка, и държа двата си крака здраво забити в пода. Ако нещо се обърка, трябва да бъда готова да побягна. Както и в двореца, оглеждам всеки сантиметър от влака на Мейвън, търся нещо, от което мога да се възползвам. Не намирам нищо. Няма прозорци, а в двата края на дългото купе са поставени на пост Пазители и пазачи Арвън. Купето е обзаведено като салон — с картини, тапицирани кресла и дивани, дори кристални лампи, проблясващи от движението на влака. Но както и при всичко Сребърно, виждам пукнатините. Боята едва е изсъхнала. Усещам мириса ѝ. Влакът е чисто нов, неизпитан. В другия край на купето очите на Еванджелин се стрелкат напред-назад, издавайки опита ѝ да изглежда спокойна. Влакът я смущава. Обзалагам се, че може да почувства как всяко късче от него се движи с висока скорост. Трудно е да се привикне с такова усещане. Аз така и не можах, винаги долавях пулсирането на машини като Подземния влак или джета „Блекрън“. Усещах електрическата кръв — предполагам, че тя може да почувства металните вени.
Брат ѝ седи до нея и ме гледа на кръв. Раздвижва се един-два пъти, побутва я по рамото. Всеки път измъченото ѝ изражение омеква, успокоено от присъствието му. Предполагам, че ако новият влак експлодира, те са достатъчно силни да оцелеят от шрапнелите.
— Успяха да се измъкнат толкова бързо от Купата на костите, защото пътуваха по престарелите релси чак до Нарси още преди да успея да стигна там. Предположих, че няма да е толкова лошо да имам собствен малък маршрут за бягство — продължава Мейвън, барабанейки с пръсти по коляното си. — Никога не се знае какъв нов заплетен план може да измисли брат ми в опита си да ме събори от власт. Най-добре да съм подготвен.