— И от какво бягаш точно сега? — промърморвам, като се опитвам да не повишавам тон.
Той само свива рамене и се засмива:
— Не бъди толкова унила, Мер. Правя услуга и на двама ни. — Ухилен, той се отпуска обратно на мястото си. Вдига крака и ги обляга на седалката до мен. Сбърчвам нос при тази постъпка и се отмествам. — Човек може да понесе затвора, какъвто представлява дворецът Уайтфайър, само за ограничено време.
Затвор. Въздържам се от рязък отговор, заставила се да му угодя. Нямаш представа какво е затвор, Мейвън.
Без прозорци или какъвто и да е ориентир няма как да знам накъде може да сме се отправили или колко надалече може да пътува тази адска машина. Определено ми се струва бърза колкото Подземния влак, ако не и побърза. Съмнявам се, че се отправяме на юг, към Нарси: превърнат в руини град, сега изоставен даже и от Алената гвардия. Мейвън така показно разруши тунелите след проникването в Арчън.
Той ме оставя да мисля, следи как се опитвам да разгадая гледките около нас. Знае, че не разполагам с достатъчно късчета, за да сглобя цялата картина. Въпреки това ме оставя да опитам, и не предлага повече обяснения.
Минутите се нижат и аз отново насочвам вниманието си към Птолемей. Омразата ми към него само е нараснала през последните няколко месеца. Той уби брат ми. Отне Шейд от този свят. Би сторил същото на всекиго, когото обичам, ако получи тази възможност. Като никога днес е без люспестата си броня. Това го прави да изглежда по-дребен, по-слаб, по-уязвим. Фантазирам си как му прерязвам гърлото и изцапвам прясно боядисаните стени на Мейвън с петна от Сребърна кръв.
— Нещо интересува ли те? — озъбва се Птолемей, срещнал погледа ми.
— Нека зяпа — казва Еванджелин. Обляга се назад в седалката си и накланя глава, без нито за миг да откъсва очи от моите. — Не може да направи много повече от това.
— Ще видим — изръмжавам в отговор. В скута ми пръстите ми потрепват.
Мейвън цъка укорително с език:
— Дами.
Преди Еванджелин да успее да отговори рязко, вниманието ѝ се измества и тя извръща поглед към стените, към пода, към тавана. Птолемей подражава на действията ѝ. Те долавят нещо, което аз не мога. А после влакът около нас започва да забавя скорост, колелата и механизмите му хрущят по железните релси.
— Значи почти стигнахме — казва Мейвън и се изправя на крака. Подава ми ръка.
За момент се заигравам с идеята да му отхапя пръстите. Вместо това слагам ръка в неговата и пренебрегвам тръпките, които усещам да полазват под кожата ми. Когато се изправям, палецът му леко докосва изпъкналия ръб на една от оковите ми под ръкавицата. Решително напомняне за властта, която има над мен. Не мога да го понеса и се отдръпвам, скръствам ръце на гърдите си, за да създам преграда между нас. Нещо потъмнява в светлите му очи и той издига собствен щит.
Влакът на Мейвън спира толкова плавно, че едва го долавям. Пазачите Арвън обаче го усещат и рязко се озовават до мен, обкръжават ме с изтощително познато усещане. Поне не съм окована с верига или завързана на каишка с повод.
Пазители застават от двете страни на Мейвън, както пазачите Арвън обграждат мен от две страни: мантиите им с цвят на пламък и черните им маски изглеждат заплашително както винаги. Оставят Мейвън да задава темпото и той прекосява цялата дължина на купето. Еванджелин и Птолемей го следват, принуждавайки мен и пазачите ми да останем най-отзад в странната процесия. Излизаме след тях през вратата, следваме ги във вестибюл, който свързва едно купе със следващото. Друга врата, друга поредица от пищно обзавеждане, този път в трапезария. Все още никакви прозорци. Все още никакъв намек къде може да сме.
В следващия вестибюл се отваря врата: не напред, а надясно. Пазителите се шмугват вътре първи и изчезват, след тях отива Мейвън, после останалите. Излизаме на друг перон, осветен от сурови, режещи светлини отгоре. Шокиращо чист е — поредният новопостроен перон без съмнение, но въздухът се усеща влажен. Въпреки педантичния ред на празния перон някъде капе нещо и отеква около нас. Оглеждам се наляво и надясно по протежение на релсите. Изгубват се в черен мрак от двете страни. Това не е краят на линията. Потръпвам, като си помисля колко много е напреднал Мейвън само за няколко месеца.
Отиваме нагоре, изкачваме се по стълби. Примирявам се с мисълта за дълго изкачване, спомняйки си колко дълбоко беше входът на трезора. Затова съм изненадана, когато стълбите се спускат бързо надолу, водейки към друга врата. Тази е от подсилена стомана, мрачно предзнаменование за онова, което може би се намира отвъд нея. Един Пазител улавя резето и го завърта с пъшкане. В отговор се разнася силно скърцане на масивен механизъм. Еванджелин и Птолемей не си помръдват дори пръста да помогнат. Подобно на мен гледат с едва прикрито опиянение. Не мисля, че знаят много повече от мен. Странно — като за династия, толкова плътно обвързана с краля.