През вратата се излива дневна светлина, когато стоманата се люшва назад и разкрива сиво и синьо оттатък. Изсъхнали дървета с клони, разперени като вени, се протягат към ясно зимно небе. Когато излизаме от влаковия бункер, си поемам дълбоко дъх. Бор, острото чисто ухание на студен въздух. Стоим на горска поляна, заобиколени от вечнозелени иглолистни дървета и голи дъбове. Земята под мен е замръзнала, твърдо отъпкана пръст под няколко инча сняг. Вече кара пръстите на краката ми да замръзват.
Забивам пети в земята, спечелва; си още една секунда в откритата гора. Пазачите Арвън ме побутват да вървя и краката ми буксуват. Не толкова се съпротивлявам, колкото ги забавям методично, постоянно обръщайки рязко глава напред-назад. Опитвам се да се ориентирам. Ако съдя по слънцето, което сега започва да се спуска на запад, точно пред мен е север.
Четири военни транспортьора, неестествено излъскани до блясък, чакат с мотори, работещи на празен ход, на пътеката пред нас. Двигателите им бръмчат в очакване, от топлината им във въздуха се вдигат облачета пара. Лесно е да се досетя кой от всичките е на Мейвън. Пламтящата корона в червено, черно и кралско сребърно е щампована отстрани върху най-внушителния. Той се издига на почти трийсет сантиметра от земята с масивни колела и с корпус, който сигурно е подсилен. Непроницаем за куршуми, огнеупорен, неуязвим за смъртта. Всичко, за да предпазят момчето крал.
Той се покатерва вътре без колебание с наметалото, влачещо се зад него. За мое облекчение пазачите Арвън не ме карат да го последвам и съм грубо изблъскана в друг камион. Моят е без отличителни знаци. Докато се вмъквам вътре и напрягам поглед да зърна за последно откритото небе, забелязвам Еванджелин и Птолемей да се приближават до собствения си транспортьор. Черно-сребърен, с покрит с шипове метален корпус. Еванджелин вероятно сама го е украсила.
Залитаме напред, когато Ег затваря вратата зад себе си, заключвайки ме в транспортьора с четирима пазачи Арвън. Зад волана има войник, а на мястото до него седи Пазител. Примирявам се с поредно пътуване, при което съм хваната натясно с пазачите Арвън.
Поне транспортьорът има прозорци. Гледам, без да искам да мигна, докато се носим с пълна скорост из позната до болка гора. Когато стигаме до реката и до широко павирания път, простиращ се редом до нея, усещам копнеж, който прогаря гърдите ми.
Това е река Капитъл. Моята река. Пътуваме на север, към Кралския път. Дори да ме изхвърлят от транспортьора точно в този момент и да ме оставят в прахта без нищо, пак мога да намеря пътя до къщи. При тази мисъл в очите ми избиват сълзи. Какво бих направила на себе си или на когото и да е другиго за шанса да се върна у дома?
Но там няма никого. Никого, на когото да държа. Те са заминали, защитени, надалече. Домът вече не е мястото, откъдето сме. Домът е мястото, където съм защитена заедно с тях. Надявам се.
Подскачам, когато към конвоя ни се присъединяват други транспортьори. Военни, с корпуси, обозначени с черния меч на армията. Преброявам почти дузина наблизо и още, точещи се в далечината зад нас. В много от тях се виждат Сребърни войници — накланящи се настрана или кацнали отгоре в специални седалки, или прихванати с ремъци. Всички до един са нащрек, готови да действат.
Пазачите Арвън не изглеждат изненадани от новите попълнения. Знаели са, че идват.
Кралският път лъкатуши през градчета на брега на реката. Червени градове. Още сме твърде далече на юг, за да минаваме през Подпорите, но това не потушава вълнението ми. Най-напред се показват тухларни, изпъкващи в плитчините на реката. Профучаваме право покрай тях, навлизайки в покрайнините на процъфтяващ работнически град. Колкото и да ми се иска да видя повече, се надявам да не спираме. Надявам се Мейвън да мине право през това място без прекъсване.
Желанието ми в общи линии се сбъдва. Конвоят забавя ход, но никога не спира, преминава бавно през сърцето на града в цялата си проблясваща заплашителност. По улицата се редят тълпи и ни махат. Приветстват краля с възгласи, викат името му, напрягат се да видят и да бъдат видени. От Червени търговци до работници, стари и млади, стотици, напиращи напред да видят по-добре. Очаквам да зърна офицери от Сигурността, които ги бутат да вървят напред, принуждават ги да ни посрещнат толкова шумно. Облягам се назад на мястото си, заставям се със силата на волята да остана незабелязана. Вече са принудени да ме гледат как седя до Мейвън. Не искам да добавям още масло в огъня на това манипулиране. За мое облекчение никой не ме излага на показ. Просто седя и се взирам в прибраните си в скута ръце и се надявам градът да отмине възможно най-бързо. В двореца, виждайки каквото виждам от Мейвън, знаейки това, което ми е известно за него, е лесно да забравя, че държи във властта си по-голямата част от страната. Огромните му усилия да обърне прилива на мнението срещу Алената гвардия и враговете си, изглежда, действат. Онези хора вярват на това, което казва, или навярно нямат възможност да се борят. Не знам кое е по-лошо.