Когато градът се смалява зад нас, приветствените възгласи още отекват в главата ми. Всичко това — за Мейвън, за следващата стъпка в какъвто там план е задвижил.
Трябва да сме отвъд Ню Таун, това поне е ясно. Не се забелязва замърсяване. Няма също и големи къщи. Помня как подминах река Роу при първото си пътуване на юг по времето, когато се преструвах на Марийна. Плавахме надолу по реката от Двореца на Слънцето чак до Арчън, като подминавахме села, градове и луксозната ивица от брега, където много Висши Династии поддържаха фамилните си имения. Опитвам се да си спомня картите, които Джулиан ми показваше. Вместо това само си докарвам главоболие.
Слънцето се спуска по-ниско, докато конвоят се отклонява след третия ликуващ град, и движейки се в заучена формация, излиза на свързващ път. Отправяме се на запад. Опитвам се да преглътна вълната от тъга, която се надига в мен. Северът ме тегли, призовава ме, въпреки че не мога да го последвам. Местата, които познавам, се отдалечават все повече и повече.
Опитвам се да задържа мисловния си компас. На запад е Железният път. Пътят към Западните езера, Езерните земи, Задушливите земи. Западът е война и разрушение.
Ег и Трио не ми позволяват да се движа много, така че трябва да проточа врат, за да видя. Прехапвам устна, докато минаваме през две порти, и се опитвам да забележа някакъв знак или символ. Няма нищо, само решетки от ковано желязо под шокиращо зелени лози от цъфтящ бръшлян. Доста нетипично за сезона.
Имението е огромно, в далечния край на път, покрай който се издига безупречен жив плет. Излизаме на широк квадрат от камък: имението заема едната му страна. Нашият конвой описва кръг пред нея и спира: камионите се подреждат в дъгообразна редица. Тук няма тълпи, но отвън вече чакат стражи. Пазачите Арвън се раздвижват бързо и ме извеждат от транспортьора.
Вглеждам се в очарователните червени тухли и поръбени в бяло редици от излъскани прозорци, по които са подредени сандъчета с цъфтящи цветя; цилиндричните колони, пищните балкони и най-голямото дърво, което съм виждала някога, израстващо от средата на имението. Клоните му се извиват над заострения покрив, растат в синхрон с постройката. Без нито една клонка или листо, които да не са на място, съвършено изваяни като жива скулптура. Магнолия, мисля, ако се съди по белите цветове и благоуханието. За момент забравям, че е зима.
— Добре дошли, Ваше величество.
Не разпознавам гласа.
Друго момиче, на моята възраст, но високо, стройно, бледо като снега, който би трябвало да е навалял тук, слиза от един от многото транспортьори, които се присъединиха към нашия. Вниманието ѝ е съсредоточено върху Мейвън, самият той сега слиза от транспортьора си и тя се плъзва покрай мен да направи реверанс пред него.
Разпознавам я от един поглед. Херон. Уел. Тя се състезаваше в Изпитанието на кралиците преди много време: караше могъщи дървета да израснат от пръстта, докато членовете на нейната династия я насърчаваха с възгласи. Подобно на толкова много момичета тя се надяваше да стане кралска съпруга, избрана да се омъжи за Кал. Сега се изправя по заповед на Мейвън със сведени очи в очакване на нареждането му. Загръща се по-плътно със зелено-златното си палто, за да се защити от студа и от погледа на Мейвън.
Нейната династия е от малкото, които познавах, преди да бъда принудена да вляза в света на Сребърните. Баща ѝ управлява района, в който съм родена. Гледах как корабът му минава покрай нас в реката и махах на зелените му знамена заедно с други глупави деца.
Мейвън не бърза: ненужно нахлузва ръкавиците си за краткия преход пеша между транспортьора си и имението. Докато се движи, семплата корона, сгушена в черните му къдрици, улавя намаляващата слънчева светлина, примигвайки в червено и златно.
— Очарователно място, Херон — казва той, повеждайки небрежен учтив разговор. Изречена от него, репликата звучи зловещо. Като заплаха.