— Благодаря, Ваше величество. Всичко е подготвено за пристигането ви.
Когато ме избутват по-близо, Херон благоволява да ми хвърли един поглед. Единственото, с което показва, че е забелязала съществуването ми. Има птичи черти, но върху ъгловатата ѝ фигура те изглеждат елегантни, фини и притежаващи някаква рязка красота. Очаквам очите ѝ да са зелени като всичко друго, свързано със семейството и способността ѝ. Вместо това те са в живо, наситено синьо, подчертани от порцеланова кожа и кестенява коса.
Останалите транспортьори изсипват пасажерите си. Още цветове, още династии, още стражи и войници. Забелязвам сред тях Самсон: изглежда глупаво, облечен в боядисана в синьо кожа и подплата с кожички. Цветът и студът го правят да изглежда по-блед от всякога, като руса ледена висулка от кръвожадност. Другите се отдръпват и му оставят много пространство, когато пристъпва наперено до Мейвън. С един поглед преброявам няколко дузини придворни. Достатъчно, за да ме накарат да се запитам дали дори резиденцията на управителя Уел може да побере всички ни.
Мейвън удостоява Самсон с кимане на глава, а после тръгва отривисто, отправяйки се със ситни стъпки към изящните стълби, водещи нагоре от площада. Херон го следва по петите, както и Пазителите в обичайното си ято. Всички други вървят след тях, теглени от невидима юзда.
Мъж, който може да е единствено управителят, се втурва от вратите, направени от дъб и злато, кланяйки се, докато върви. Изглежда невзрачен в сравнение с дома си, незабележителен с отпуснатата си нерешителна брадичка, мръсноруса коса и тяло, което не е нито пълно, нито слабо. Дрехите му многократно компенсират това впечатление. Носи ботуши, меки като масло кожени панталони и жакет, ушит от изящно украсен брокат, обшит с проблясващи смарагди на яката и подгъвите. Не са нищо особено в сравнение със старинния медальон на врата му. Докато върви, бижуто подскача върху гърдите му: украсен със скъпоценни камъни герб с формата на дървото, което закриля неговия дом.
— Ваше величество, не мога да ви опиша какво удоволствие е да бъдем ваши домакини — изрича развълнувано той, като се покланя за последен път. Мейвън присвива устни в тънка усмивка, развеселен от демонстрацията. — За нас е такава чест да бъдем първата спирка в обиколката по случай коронацията ви.
В стомаха ми се образува кълбо от отвращение. Завладяна съм от представата как шествам из страната — на няколко стъпки зад Мейвън, вечно на негово разположение. На екрана, пред камерите, ми се струва унизително, но лично? Пред тълпи от хора като онези в града? Не мога да го преживея. Някак ми се струва, че бих предпочела да бъда затворена в Уайтфайър.
Мейвън плясва ръка с тази на губернатора, усмивката му се разлива в изражение, което може да мине за искрено. Бива го да се преструва, това му го признавам.
— Разбира се, Сайръс, не бих могъл да се сетя за по-подходящо място, откъдето да започна. Херон говори с толкова голямо уважение за теб — добавя той и ѝ махва да дойде при него.
Тя пристъпва бързо, очите ѝ се стрелват за миг към баща ѝ. Разменят си поглед, изпълнен с облекчение. Подобно на всичко, което Мейвън прави, присъствието ѝ е внимателна манипулация и послание.
— Ще вървим ли? — Мейвън посочва към резиденцията. Потегля и принуждава нас, останалите, да не изоставаме от него. Управителят забързва да тръгне от едната му страна, все още опитвайки се поне да изглежда, сякаш донякъде владее положението тук.
Вътре пълчища от Червени слуги се редят покрай стените в най-хубавите си униформи, с лъснати обувки и забити в пода очи. Никой не ме поглежда, а аз не се набивам на очи, мисля си вместо това за резиденцията на управителя. Очаквах растителност, изкусно оформена от зелени пазители, и не оставам разочарована. Фоайето е изпълнено с всевъзможни видове цветя: цъфтят в кристални вази, изрисувани са по стените, изваяни са по тавана, оформени са от стъкло в полилеите или в каменна мозайка на пода. Уханието би трябвало да е смазващо. Вместо това то е опияняващо, успокояващо с всеки дъх. Вдишвам дълбоко, позволявам си единствено това малко удоволствие.
Още членове на Династия Уел чакат да поздравят краля, надпреварват се да правят поклони или реверанси или да обсипват Мейвън с комплименти за всичко от законите до обувките му. Докато той търпи всички тях, Еванджелин идва при нас, вече захвърлила кожите си в ръцете на някоя нещастна прислужница.
Напрягам се, когато спира до мен. Цялата зеленина хвърля отблясъци в дрехите ѝ, придава ѝ болнав оттенък. Сепнато осъзнавам, че баща ѝ го няма. На събития като това обикновено кръжи между нея и Мейвън, бързайки да се намеси, когато гневът ѝ заплашва да кипне. Но сега го няма.