Еванджелин не казва нищо, задоволила се да се взира в гърба на Мейвън. Наблюдавам я как го следи. Юмрукът ѝ се свива, когато управителят се навежда, за да шепне в ухото на Мейвън. После той повиква с жест една от чакащите Сребърни: висока, слаба жена с черна коса, рязко очертани скули и хладна кожа с цвят на охра. Ако принадлежи към Династия Уел, то видът ѝ не го показва. По нея няма дори едно зелено петънце. Вместо това дрехите ѝ са сиво-сини. Жената сковано свежда глава, като внимава да не откъсва очи от лицето на Мейвън. Поведението му се променя, усмивката му става по-широка за миг. Той промърморва нещо в отговор, главата му се поклаща развълнувано. Долавям само една дума.
— Сега — казва той. Управителят и жената се подчиняват.
Отдалечават се заедно, съпровождани от Пазители. Хвърлям поглед към пазачите Арвън, питайки се дали и ние трябва да отидем, но те не помръдват.
Еванджелин също. И по някаква причина раменете ѝ се смъкват, а тялото ѝ се отпуска. От плещите ѝ се е свлякла някаква тежест.
— Стига си ме зяпала — изсъсква тя и прекъсва наблюденията ми.
Навеждам глава, оставям я да спечели това малко, незначително спречкване. И продължавам да се питам: Какво знае? Какво вижда тя, което убягва на мен?
Докато пазачите Арвън ме отвеждат до каквато там може да е килията ми за вечерта, сърцето ми се свива в гърдите. Оставих книгите на Джулиан в Уайтфайър. Нищо няма да ме утешава тази вечер.
Четиринайсет
Мер
Преди залавянето си прекарах месеци наред, кръстосвайки страната, измъквах се от преследвачите, изпратени от Мейвън, и вербувах новокръвни. Спях на под от отъпкана пръст, ядях каквото успеехме да откраднем, прекарвах всичките си будни часове, чувствах или твърде много, или твърде малко, опитвах всичко по силите си, за да изпреваря всичките ни демони. Натискът не ми се отразяваше добре. Затворих се в себе си и изолирах приятелите си, семейството си, всички, близки до мен. Всеки, който искаше да помогне или да разбере. Разбира се, съжалявам за това. Разбира се, иска ми се да можех да се върна обратно в Резката, при Кал и Килорн и Фарли и Шейд. Щях да действам различно. Щях да съм различна.
За жалост, никой Сребърен или новокръвен не може да промени миналото. Грешките ми не могат да бъдат отменени, забравени или пренебрегнати. Но мога да се реванширам. Сега мога да направя нещо.
Виждала съм Норта, но в качеството си на престъпник. От сенките. Гледката от страната на Мейвън, когато съм част от огромния му антураж, е като разликата между нощта и деня. Потръпвам под палтото си, сключила ръце, за да се топля. Заради съчетанието от смазващата мощ на пазачите Арвън и оковите си съм по-уязвима за студа. Въпреки омразата си към Мейвън откривам, че се промъквам по-близо до него дори и само за да се възползвам от постоянната му топлина. От другата му страна Еванджелин прави обратното, държи се на разстояние. Съсредоточава вниманието си повече върху управителя Уел, отколкото върху краля, и от време на време му шепне нещо с достатъчно нисък глас, за да не прекъсне речта на Мейвън.
— Смирено благодарен съм ви за посрещането, както и за подкрепата ви за един млад и неопитен крал.
Гласът на Мейвън отеква, усилен от микрофоните и високоговорителите. Не чете от лист и някак изглежда, че успява да установи зрителен контакт с всеки един от хората, стълпили се на градския площад под балкона. Като всичко, свързано с краля, дори мястото е начин за манипулация. Стоим над стотици хора и гледаме надолу, издигната отвъд обсега на простосмъртните. Събраните хора от Арборус, самата столица на управителя Уел в пределите на неговото владение, се взират нагоре, вдигнали лица по начин, от който ме засърбява кожата. Червените се блъскат, за да видят по-добре. Лесно се различават, застанали на групички, навлечени в пластове неподхождащи си дрехи, с лица, поруменели от студа, докато Сребърните граждани са облечени в кожи. Из тълпата се мяркат облечени в черно офицери от Сигурността, бдителни като Пазителите, поставени на пост на балкона и по съседните покриви.
— Храня надежда тази обиколка за ознаменуване на коронацията да ми позволи не само да опозная по-дълбоко кралството си, а да успея да разбера по-дълбоко и вас. Вашите борби. Вашите надежди. Вашите страхове. Защото аз определено се страхувам. — Мърморене се разнася из тълпата отдолу, както и из групата, събрана на балкона. Дори Еванджелин хвърля кос поглед към Мейвън, присвила очи над безупречната бяла яка на кожената си наметка. — Ние сме кралство на ръба, заплашващо да се разпадне под тежестта на войната и тероризма. Мой тържествен дълг е да попреча това да се случи и да ни спася от ужасите на каквато там анархия Алената гвардия желае да установи. Толкова много хора са мъртви — в Арчън, в Корвиум, в Съмъртън. Сред тях — собствените ми майка и баща. Родният ми брат — покварен от метежническите сили. Но въпреки това аз не съм сам. Имам вас. Имам Норта. — Той въздъхва бавно, на бузата му потрепва мускул. — И ще се изправим заедно срещу враговете, стремящи се да унищожат нашия начин на живот, Червени и Сребърни. Отдавам живота си на изкореняването на Алената гвардия по всеки възможен начин.