Ликуващите възгласи отдолу ми звучат като удряне на метал в метал, като скърцане, като ужасяващ шум. Запазвам лицето си неподвижно, с грижливо отработено изражение на безразличие. Върши по-добра работа от всеки щит.
Всеки ден речта му става все по-категорична и твърда, думите му — грижливо подбрани и размахвани като ножове. Нито веднъж не изрича думата бунтовник или революция. Членовете на Алената гвардия са винаги терористи. Винаги убийци. Винаги врагове на нашия начин на живот, какъвто и да е той. И за разлика от родителите си той умело внимава да не обижда Червените. Обиколката минава в еднаква степен през имения на Сребърни и градове на Червени. Той сякаш е като у дома си и в двете и нито за миг не трепва при срещата с най-лошото, което неговото кралство може да предложи. Дори посещаваме едно от гетата на фабричните работници: от онези места, които никога няма да забравя. Опитвам се да не се присвивам от ужас, когато минаваме покрай нестабилните постройки със спални помещения или когато излизаме навън в замърсения въздух. Единствено Мейвън изглежда несмутен и се усмихва на работниците и татуираните им вратове. Не покрива уста като Еванджелин, нито получава позиви за повръщане при миризмата като толкова много други, включително аз. По-добър е в това, отколкото някога съм очаквала. Знае, както родителите му не можеха или отказваха да разберат, че да съблазни Червените за своята Сребърна кауза, е навярно най-добрият му шанс за победа.
В друг Червен град, на стъпалата на резиденция на Сребърни, той полага следващото блокче в настилката на смъртоносен път. Хиляда бедни фермери гледат отстрани, без да смеят да вярват, без да дръзнат да се надяват. Дори аз не знам какво прави той.
— Мерките, оповестени от баща ми, бяха пуснати в действие след смъртоносно нападение, което доведе до смъртта на множество правителствени служители. Това беше неговият опит да накаже Алената гвардия за тяхната злина, а за мой срам вместо това само наказа вас. — Пред очите на толкова много хора той свежда лице. Гледката е трогателна. Сребърен крал, прекланящ се пред Червените множества. Налага се да си напомня, че това е Мейвън. Това е номер. — Считано от днес, обявявам Мерките за премахнати и отменени. Те бяха грешки на един добронамерен крал, но все пак грешки.
Той хвърля поглед към мен само за миг, но мигът ми е достатъчен да разбера, че реакцията ми го интересува.
Мерките. Възрастта за принудително взимане в армията — снижена на петнайсет години. Вечерен час. Смъртно наказание за всяко престъпление. Всичко — с цел Червеното население на Норта да бъде настроено срещу Алената гвардия. Всичко — изчезващо в един миг, за времето, нужно за един удар на черното сърце на един крал. Би трябвало да се чувствам щастлива. Би трябвало да се чувствам горда. Той прави това заради мен. Някаква част от него мисли, че това ще ми достави удоволствие. Някаква част мисли, че това ще ме опази. Но да гледам как Червените, моите собствени хора, надават приветствени възгласи в чест на потисника си, само ме изпълва с ужас. Свеждам поглед и откривам, че ръцете ми треперят.
Какво прави той? Какво планира?
За да открия, трябва да прелетя толкова близо до пламъка, колкото се осмелявам.
Той приключва изявата си, като минава през тълпата, ръкувайки се с толкова много Червени, колкото и Сребърни. Движи се сред тях с лекота, обграден от Пазители в ромбоидна формация. Самсон Мерандус винаги му пази гърба и се питам колко души усещат допира на ума му до техните. Той по-добре от всичко друго може да възпре един кандидат-убиец. Еванджелин и аз вървим отзад, и двете — със стражи. Както винаги отказвам да се усмихвам, да гледам, да докосвам когото и да било. Така е по-безопасно за тях.
Транспортьорите ни чакат, двигателите им издават тих мъркащ звук. Над нас свъсеното небе притъмнява и усещам мирис на сняг. Докато пазачите ни сгъстяват редиците си, затягайки строя, за да позволят на краля да влезе в транспортния си камион, забързвам ход възможно най-много. Сърцето ми препуска, а дъхът ми се носи на бели облачета по студения въздух.