— Мейвън — изричам високо.
Въпреки ликуващата тълпа зад нас той ме чува и спира на стъпалото на военния камион. Обръща се с плавна грациозност, дългото му наметало се развява и се показва кървавочервена подплата. За разлика от нас, останалите, на него не му се налага да се облича в кожи, за да му е топло.
Придърпвам палтото си и се загръщам, било то и само за да дам на неспокойните си ръце още някакво занимание.
— Сериозно ли говореше?
До собствения си превоз Самсон гледа втренчено, очите му се забиват като свредели в моите. Не може да проникне в ума ми, не и докато нося оковите, но това не го прави безполезен. Разчитам, че действителното ми объркване ще създаде маската, която искам да нося.
Нямам илюзии по отношение на Мейвън. Познавам коварното му сърце и знам, че това сърце изпитва нещо към мен. Нещо, от което той иска да се отърве, но с което никога не може да се раздели. Когато ми махва с ръка да отида до транспортьора му, давайки ми знак да се кача при него, очаквам да чуя насмешливото изсумтяване или възражението на Еванджелин. Тя не прави нито едното, нито другото и побързва да отиде до собствения си транспорт. В студа не блести толкова ярко. Има почти човешки вид.
Пазачите Арвън не ни следват, макар че опитват. Мейвън ги спира с един поглед.
Неговият транспортьор е различен от всеки друг, в който някога съм се качвала. Шофьорът и пазачът отпред са отделени от пасажерите със стъклена преграда, която херметично затваря всички ни заедно. Стените и прозорците са дебели, непроницаеми за куршуми. Пазителите също не се вмъкват вътре, а вместо това се покатерват направо отгоре върху камиона и заемат отбранителни позиции във всеки ъгъл. Смущаващо е да знам, че точно над мен седи Пазител с оръжие. Но не толкова смущаващо, колкото кралят, който седи срещу мен, взира се и чака.
Оглежда ръцете ми, наблюдава ме как потривам замръзналите си пръсти.
— Студено ли ти е? — промърморва.
Бързо пъхвам длани под краката си, за да ги стопля. Камионът набира скорост напред.
— Наистина ли ще го направиш? Ще сложиш край на Мерките?
— Мислиш, че бих излъгал?
Не успявам да се сдържа и се засмивам мрачно. Някъде в някакво тайно кътче на ума си пожелавам да имам нож. Питам се дали може да ме изпепели, преди да му прережа гърлото.
— Ти? Никога.
Той се ухилва и свива рамене, размърдвайки се, за да се намести по-удобно на меките седалки.
— Наистина мислех онова, което казах. Мерките бяха грешка. Прилагането им донесе повече вреда, отколкото полза.
— На Червените? Или на теб?
— И на мен, и на тях, разбира се. Макар че бих благодарил на баща си, ако можех. Очаквам, че поправянето на извършените от него неправди ще ми спечели подкрепа сред твоите хора. — Студената отчужденост в гласа му е, най-меко казано, смущаваща. Сега знам, че е породена от спомени за баща му. Отровени мисли, в които не е останала каквато и да е любов или щастие. — Страхувам се, че на твоята Алена гвардия няма да са ѝ останали много привърженици по времето, когато това приключи. Ще ги довърша без поредната безполезна война.
— Мислиш, че като даваш на хората трохи, това ще ги укроти? — изръмжавам, посочвайки с брадичка към прозорците. Ферми, оголени за зимата, се простират към хълмовете. — О, прекрасно, кралят ми върна две години от живота на детето ми. Няма значение, че в крайна сметка те пак ще бъдат отведени.
Самодоволната му усмивка става по-широка:
— Така ли мислиш?
— Да, така мисля. Такова е това кралство. Такива са били винаги нещата.
— Ще видим. — Той се навежда още повече и вдига крак на седалката до мен. Дори си сваля короната и я върти между ръцете си. Бронзови и железни пламъци проблясват на приглушената светлина и отразяват моето и неговото лице. Бавно се отдръпвам и се свивам в ъгъла.
— Предполагам, че ти дадох суров урок — казва той. — Миналия път изпусна толкова много и сега не се доверяваш на нищо. Вечно наблюдаваш, търсиш информация, която никога няма да използваш. Досети ли се вече къде отиваме? Или защо?
Поемам си дъх. Чувствам се, сякаш съм обратно в класната стая на Джулиан и той ме изпитва по картата. Сега залозите ми се струват много по-високи.
— Сега се намираме на Железния път и се отправяме на северозапад. Към Корвиум.
Той има наглостта да намигне.
— Близо си.
— Нали не отиваме към… — примигвам бързо, опитвайки се да мисля. Мозъкът ми жужи оживено, обработва всички късчета информация, които ревниво съм събирала в течение на дните. Отломки от новини, късчета слухове. — Рокаста? Да преследваш Кал ли тръгваш?