Мейвън се обляга още по-назад, развеселен.
— Толкова дребнаво мислене. Защо бих губил време да преследвам слухове за изпратения си в изгнание брат? Имам да приключвам война и да предотвратявам бунт.
— Да… приключваш война?
— Ти и сама каза: Езерните земи биха отхвърлили властта ни, ако получат този шанс. Не смятам да допусна това да се случи. Особено при положение че вниманието на Пиемонт е съсредоточено другаде, върху собствените им многобройни проблеми. Трябва да се справя лично с тези въпроси. — Макар че в транспортьора е топло до голяма степен благодарение на огнения крал, който седи пред мен, чувствам как надолу по гръбнака ми преминава леден пръст.
Някога сънувах Задушливите земи. Мястото, където баща ми изгуби крака си, където братята ми едва не изгубиха живота си. Където умират толкова много Червени. Пустош от пепел и кръв.
— Ти не си воин, Мейвън. Не си генерал или войник. Как е възможно да се надяваш да ги победиш, когато…
— Когато други не можаха? Където татко не можа? Когато Кал не можа? — изсъсква той. Всяка дума звучи като пукане на кост. — Права си, не съм като тях. Войната не е това, за което съм създаден.
Създаден. Изрича го с такава лекота. Мейвън Калоре не е сам себе си. Ясно ми каза това. Той е конструкция, творение на майчините си събирания и изваждания. Механизъм, машина, бездушен и изгубен. Какъв ужас: да знам, че някой такъв човек държи съдбите ни в дланта на треперещата си ръка.
— Няма да е загуба, не и наистина — продължава да говори монотонно той, за да отвлича вниманието и на двама ни. — Военната ни икономика просто ще насочи вниманието си към Алената гвардия. А после към онзи, от когото изберем да се боим след това. Онзи подход, който е най-добър за контрол на числеността на населението…
Ако не са оковите, яростта ми със сигурност би превърнала транспортьора в купчина наелектризирано старо желязо. Вместо това скачам напред, хвърлям се с ръце, протегнати да го хвана за яката. Пръстите ми се извиват под реверите на жакета му и сграбчвам плата в двата си юмрука. Без да мисля, го блъскам, тласкам, притискам го обратно в седалката му. Той трепва на една длан разстояние от лицето ми, дишайки тежко. Изненадан е точно толкова, колкото съм и аз. Не е лесно. Моментално се вцепенявам от шок, неспособна да помръдна, парализирана от страх.
Той се взира в мен, очи в очи, неговите с тъмни и дълги мигли. Толкова съм близо до него, че мога да видя как зениците му се разширяват. Иска ми се да можех да изчезна. Иска ми се да бях на другия край на света. Бавно, спокойно ръцете му намират моите. Затягат се върху китките ми, опипват оковите и костта. После отдръпва рязко юмруците ми от гърдите си. Оставям го да ме помръдне, твърде ужасена за нещо друго. При докосването му по кожата ми полазват тръпки, дори под ръкавиците. Нападнах го. Мейвън. Краля. Една дума, едно потропване по прозореца и някой Пазител ще ми изтръгне гръбнака. Или той лично ще ме убие. Ще ме изгори жива.
— Сядай обратно долу — прошепва: всяка дума е остра. Дава ми един-единствен шанс.
Подобно на тромава котка, се подчинявам, оттегляйки се в ъгъла си.
Той се съвзема по-бързо от мен и поклаща глава с едва доловима усмивка. Бързо приглажда жакета си и отмята назад къдрица разчорлена коса.
— Ти си умно момиче, Мер. Не ми казвай, че никога не си свързвала точно тези точки.
Дишам с усилие, сякаш върху гърдите ми има камък. Чувствам как в бузите ми се надига топлина както от гняв, така и от срам.
— Те искат нашето крайбрежие. Нашето електричество. Ние искаме тяхната обработваема земя, ресурси… — запъвам се с думите, на които ме учеха в разнебитено училище. Изражението върху лицето на Мейвън само става по-развеселено. — В книгите на Джулиан… кралете имали разногласия. Двама мъже, спорещи над шахматна дъска като разглезени деца. Те са причината за всичко това. За сто години война.
— Мислех, че Джулиан те е научил да четеш между редовете. Да виждаш думите, останали неказани. — Той поклаща глава, отчаян от мен. — Предполагам, че дори той не е могъл да поправи дългогодишното ти слабо образование. Още една добре използвана тактика, бих могъл да добавя.
Това ми е известно. Това съм знаела винаги и съм съжалявала горчиво за него. Червените нарочно биват държани глупави и непросветени. Държани в невежество. Това ни прави по-слаби, отколкото вече сме. Собствените ми родители не могат дори да четат.