Примигвам, за да прогоня горещите сълзи на безсилен гняв. Знаеше всичко това, казвам си, опитвайки се да се успокоя. Войната е хитрост за отклоняване на вниманието, прикритие, за да бъдат държани Червените под контрол. Нашият конфликт може и да свърши, но винаги ще започва друг.
Вътрешностите ми се сгърчват, когато осъзнавам колко нагласена е била играта за всички от толкова отдавна.
— Глупавите хора са по-лесни за контролиране. Защо според теб майка ми задържа баща ми толкова дълго? Той беше пияница, сломен слабоумен глупак, сляп за толкова много неща, доволен да запази нещата както си бяха. Лесен за контролиране, лесен за използване. Човек, когото да манипулира — и да обвинява.
Бясна, прокарвам ръка по лицето си, опитвам се да скрия всяко свидетелство за емоции. Въпреки това Мейвън гледа: изражението му малко се смекчава. Сякаш това помага с нещо.
— Е, и какво ще правят двама Сребърни крале, щом спрат да насъскват Червените едни срещу други? — изсъсквам. — Ще започнат да ни изпращат да маршируваме и да скачаме от зъбери ей така, напосоки? Ще теглят имена в лотария?
Той подпира ръка на брадичката си:
— Не мога да повярвам, че Кал никога не та е казвал нищо за това. Макар че всъщност не гореше от желание да се възползва от шанса да промени нещата, дори не и заради теб. Вероятно не е смятал, че можеш да се справиш с това — или, ами, навярно не е смятал, че ще го разбереш…
Юмрукът ми се стоварва върху бронираното стъкло на прозореца. Веднага ме заболява и аз се заравям в болката, използвам я, за да възпра мислите си за Кал. Не мога да си позволя да падна в тази давеща спирала дори да е вярно. Макар че някога Кал беше готов да подкрепи тези ужаси.
— Недей — изсъсквам му. — Недей.
— Не съм глупак, малко Мълниеносно момиче. — Озъбената му гримаса е в тон с моята собствена. — Ако ти смяташ да играещ в моя ум, аз ще играя в твоя. В това ни бива.
Преди ми беше студено, но сега горещината на гнева му заплашва да ме погълне. С чувство на гадене притискам буза към студеното стъкло на прозореца и затварям очи.
— Не ме сравнявай със себе си. Не сме еднакви.
— Хора като нас — подмята презрително той. — Ние лъжем всички. Особено самите себе си.
Идва ми отново да стоваря юмрук в прозореца. Вместо това пъхам юмруци плътно под ръцете си, старая се да се свия в себе си. Може би просто ще се смаля и ще изчезна. С всеки дъх все повече и повече съжалявам, че съм се качила в неговия транспортьор.
— Никога няма да убедиш Езерните земи да се съгласят — казвам.
Чувам го как издава дълбок гърлен смях:
— Странно. Вече се съгласиха.
Шокирана, рязко отварям очи.
Той кимва: изглежда доволен от себе си.
— Управителят Уел съдейства за провеждането на среща с един от техните най-важни министри. Има връзки на север и е… лесен за убеждаване.
— Вероятно защото държиш дъщеря му за заложница.
— Вероятно — съгласява се той.
Значи ето какво представлява тази обиколка. Утвърждаване на власт, създаване на нов съюз. Извиване на ръце и пречупване на воля чрез нужните средства. Знаех, че има и някаква друга причина, а не е само за показ, но това — това не можех да си представя. Мисля си за Фарли, за полковника, за техните войници езерняци, дали клетва пред Алената гвардия. Как ще им се отрази едно примирие?
— Не гледай толкова умърлушено. Слагам край на една война, за която загинаха милиони, и донасям мир на една страна, която вече не знае значението на тази дума. Би трябвало да се гордееш с мен. Би трябвало да ми благодариш. Недей… — Вдига ръка в отбранителен жест, когато го заплювам.
— Наистина не е зле да измислиш друг начин да изразяваш гнева си — промърморва, бършейки униформата си.
— Свали ми оковите и ще ти покажа един.
Той надава смях, подобен на лай:
— Да, разбира се, госпожице Бароу.
Навън небето притъмнява, а светът избледнява до сиво. Допирам длан до стъклото, пожелавайки си да изпадна през него. Не се случва нищо. Все още съм тук.
— Трябва да призная, че съм изненадан — добавя той. — Имаме далеч повече общи неща с Езерните земи, отколкото си мислиш.
Челюстта ми се стяга и процеждам през зъби:
— И вие, и те използвате Червените като роби и пушечно месо.
Той се надига и сяда толкова бързо, че трепвам.
— И ние, и те искаме да сложим край на Алената гвардия.
Почти комично е. Всяка стъпка, която правя, рикошира в лицето ми. Опитах се да спася Килорн от принудително вземане в армията, а вместо това осакатих сестра си. Станах прислужница, за да помогна на семейството си, а само след часове се превърнах в затворничка. Повярвах на думите на Мейвън и на вероломното му сърце. Повярвах, че Кал ще избере мен. Нападнах затвор, за да освободя хора, а накрая се озовах, стиснала в прегръдките си трупа на Шейд. Пожертвах се, за да спася хората, които обичам. Дадох на Мейвън оръжие. А сега, колкото и да се опитвам да подкопая царуването му отвътре, мисля, че направих нещо много по-лошо. Как ще изглеждат Езерните земи и Норта обединени?