Въпреки казаното от Мейвън все пак се отправяме към Рокаста, устремявайки се по още спирки на маршрута за коронацията из района на Западните езера. Не отсядаме никъде. Или няма дом, който да е достатъчно представителен за двора на Мейвън, или той просто не иска да бъде там. Разбирам защо. Рокаста е военен град. Не крепост като Корвиум, но въпреки това изградена, за да издържа армията. Грозен град, построен с мисъл за функционалността. Градът отстои на няколко мили от бреговете на езерото Тарион, а Железният път минава през сърцевината му. Разсича Рокаста на две като острие, отделяйки богатия Сребърен район на града от Червения. Без наличие на особено високи стени, градът сякаш ме връхлита изненадващо. Сенките на къщи и постройки се появяват от заслепяващо бяла снежна вихрушка. Сребърни създатели на бури се мъчат да поддържат пътя ни чист, борейки се с времето, за да не изостане кралят от разписанието си. Застават върху камионите ни, разчистват снега и леда около нас с равномерни движения. Без тях времето ще е много по-лошо, стоварваща се като чук жестока зима.
Въпреки това снегът навява в прозорците на транспортьора ми и замъглява света отвън. Вече няма вятърни тъкачи от талантливата Династия Ларис. Или са мъртви, или са си отишли, избягали с другите вдигнали се на бунт династии, и Сребърните, които са останали, не могат да направят нищо повече.
От малкото, което мога да видя, Рокаста се държи въпреки бурята. Червени работници се движат насам-натам, стиснали фенери, чиито светлинки се поклащат из мъглата като риби в мътна вода. Толкова близо до езерата са свикнали с такова време.
Загръщам се в дългото си палто, доволна, че ме топли, въпреки че то е чудовищна кървавочервена дреха. Хвърлям поглед към пазачите Арвън, все още облечени в обичайните си бели дрехи.
— Страх ли ви е? — подхвърлям към празния въздух. Не изчаквам отговора им, който знам, че няма да получа: всичките до един съсредоточено се преструват, че не чуват гласа ми. — В такава буря може да ви изгубим. — Въздишам под нос и скръствам ръце. — Ще ми се.
Транспортният камион на Мейвън потегля бавно пред моя, осеян с Пазители. Подобно на палтото ми те се открояват рязко в снежната буря: одеждите им с изобразени върху тях пламъци са като сигнална светлина за нас, останалите. Изненадана съм, че не си свалят маските въпреки ниската видимост. Сигурно им доставя наслада да имат нечовешки и плашещ вид — чудовища, които трябва да защитават друго чудовище.
Нашият конвой се отклонява от Железния път някъде близо до центъра на града, отправяйки се с пълна скорост по широк булевард, осветен накръст с примигващи светлини. Внушителни големи къщи и оградени със стени градски резиденции се издигат от улицата с топли и подканващи прозорци. Далече напред една часовникова кула ту се появява, ту изчезва, на моменти замъглявана от навяван от вятъра сняг. Удря три часът точно когато се приближаваме, отмервайки звънки звуци, които сякаш отекват с вибриране в гръдния ми кош.
Тъмни сенки се спускат по протежение на улицата, стават все по-плътни с всяка изминала секунда, докато бурята се усилва. Намираме се в Сребърния сектор, за което свидетелства липсата на боклук и отсъствието на Червени с окаян вид, бродещи из уличките. Вражеска територия. Сякаш вече не съм възможно най-дълбоко зад вражеските позиции.
В двора имаше слухове за Рокаста и конкретно за Кал. Няколко войници бяха получили сведения, че той е в града, или пък на някакъв старец му се сторило, че го е видял, и искал дажби в замяна за информацията. Но същото можеше да се каже за толкова много места. Би било глупаво от негова страна да дойде тук, в град, който все още е твърдо под контрола на Мейвън. Особено след като Корвиум е толкова наблизо. Ако е достатъчно благоразумен, сега е далече, добре скрит, и помага на Алената гвардия по най-добрия възможен начин. Странно е да си помисля, че Династия Ларис, Династия Айрал и Династия Хейвън въстанаха в негова чест, в името на един принц в изгнание, който никога няма да заеме трона. Каква загуба.
Административната сграда под часовниковата кула е направо натруфена в сравнение с останалата част от Рокаста, подобна с колоните и кристала си на двореца Уайтфакър. Нашият конвой спира плавно пред нея, „изплювайки“ ни навън в снега.