Тръгвам нагоре по стъпалата колкото мога по-бързо, вдигам вбесяващата червена яка, за да се предпазя от студа вътре. Очаквам топлина и жадна публика, която да улавя всяка добре пресметната дума на Мейвън. Вместо това откриваме хаос.
Някога това е била величествена зала за събирания: покрай стените има луксозни пейки и столове, сега избутани встрани. Повечето са натрупани едни върху други, преместени, за да направят място върху главната площ. Сепвам се от мириса на кръв. Странно нещо за зала, пълна със Сребърни.
После обаче виждам, че е не толкова зала, колкото лазарет.
Всички ранени са офицери, положени на походни легла в спретнати редици. С един поглед преброявам три дузини. Елегантните им униформи и спретнати медали показват, че са военни от различен ранг, с отличителни знаци на многобройни Висши Династии. Лечители на повърхностни рани им оказват медицинска помощ възможно най-бързо, но има само двама дежурни, които се разпознават по червеносребристите кръстове върху раменете си. Спринтират напред-назад, грижат се за нараняванията по ред на сериозността им. Единият отскача от стенещ мъж, за да коленичи над жена, която кашля сребърна кръв, с брадичка, обагрена в метално ярък цвят от течността.
— Пазител Сконос — казва мрачно Мейвън. — Помогнете на когото можете.
Един от маскираните му пазачи отговаря със скован поклон и се отделя от редицата на останалите защитници на краля.
Още от нас влизат един по един, задръствайки вече препълнената стая. Няколко членове на двора изоставят приличието, за да огледат войниците, търсят свои близки. Други са просто ужасени. Не е предвидено тези от техния вид да проливат кръвта си. Не и така.
Пред мен Мейвън се оглежда напред-назад с ръце на хълбоците. Ако не го познавах по-добре, бих си помислила, че е разстроен, гневен или тъжен. Но това се очертава като поредното представление. Макар това да са Сребърни офицери, усещам как ме пробожда жал към тях.
Лазаретът е доказателство, че моите пазачи Арвън не са направени от камък. За моя изненада Китън е тази, която се пречупва първа: очите ѝ се наливат със сълзи, докато се оглежда наоколо. Приковава поглед върху далечния край на залата. Тела, покрити с бели савани. Трупове. Дузина мъртви.
В краката ми млад мъж издишва със съскане. Държи едната си ръка на гърдите, притискайки вероятно вътрешно нараняване. Приковавам очи върху неговите, оглеждам униформата и лицето му. По-възрастен от мен, с класическа красота под ивици сребърна кръв. Чернозлатисти цветове. Династия Провос, левитатор. Не му отнема дълго време да ме разпознае. Веждите му леко се повдигат, когато осъзнава коя съм, и той се мъчи отново да си поеме дъх. Потреперва под погледа ми. Страхува се от мен.
— Какво стана? — питам го. В глъчката из залата гласът ми е съвсем малко по-силен от шепот.
Не знам защо отговаря. Може би си мисли, че ще го убия, ако не отговори. Може би иска някой да узнае какво става всъщност.
— Корвиум — прошепва в отговор офицерът от Династия Провос. Хрипти, мъчейки се да избута думите от гърлото си. — Алената гвардия. Истинско клане е.
В гласа ми потрепва страх.
— За кого?
Той се поколебава и аз чакам.
Накрая си поема накъсан дъх.
— И за двете страни.
Петнайсет
Камерън
Не знаех какво евентуално би могло да подтикне принца-изгнаник към действие, докато крал Мейвън започна проклетата обиколка по случай коронацията си. Явно маневра за отвличане на вниманието, определено поредна интрига. И идваше право към нас. Всички подозираха атака. И трябваше да ударим първи.
Кал беше прав за едно. Превземането на стените на Корвиум беше най-добрият ни план за действие.
Така че преди два дни той го направи.
В съюз с полковника и бунтовниците, вече намиращи се във вътрешността на укрепения град, Кал поведе ударна група от членове на Алената гвардия и новокръвни войници. Снежната виелица им служеше за прикритие, а шокът от едно нападение даде резултат. Кал беше достатъчно благоразумен да не поиска от мен да се присъединя. Чаках в Рокаста с Фарли. И двете крачехме напред-назад край радиото, жадни за новини. Заспах, но тя ме разтърси и ме събуди преди зазоряване, ухилена. Държахме стените, Корвиум така и не разбра откъде му е дошло. В града цареше хаос.
И вече не можехме да стоим безучастно. Нито дори аз. Признавам си, че исках да отида. Не да се бия, а за да видя как всъщност изглежда победата. И разбира се, за да се доближа с една стъпка до Задушливите земи, до брат ми и някакво подобие на цел.