Тя кимва, замислена:
— Беше разпределен в Корвиум с поддържащите войски. Адютант на офицер. Добър пост за него, още по-добър за нас. Той предоставяше на Алената гвардия многобройни сведения, като всичките минаваха през мен. Докато стана ясно, че не може да остане повече. Прехвърляха го в друг легион. Някой знаеше, че той притежава необичайна способност, и щяха да го екзекутират заради нея.
Никога не съм чувала тази история. Съмнявам се, че мнозина са я чували. Фарли не е особено откровена по отношение на личната си история. Не мога да кажа защо ми разказва сега. Но разбирам, че има нужда да го направи. Оставям я да говори, давам ѝ онова, което иска.
— А после, когато сестра му… никога не съм го виждала обзет от такъв ужас. Гледахме Изпитанието на кралиците заедно. Гледахме я как пада, гледахме мълнията ѝ. Той мислеше, че Сребърните ще я убият. Предполагам, че знаеш останалото. — Тя прехапва устна и свежда поглед надолу по дължината на пушката си. — Идеята беше негова. Вече се налагаше да го измъкнем от армията, за да го предпазим. Затова той фалшифицира съобщението за екзекуцията си. Лично помогна с книжата. После изчезна. На Сребърните не им пука достатъчно, за да проследят списъците на мъртвите Червени. Разбира се, семейството му имаше нещо против. Тази част го смути за известно време.
— Но въпреки това го е направил. — Опитвам се да проявя разбиране, но не мога да си представя да подложа собственото си семейство на нещо такова за нищо на света.
— Трябваше. И… и това послужи като добра мотивация. Мер се присъедини към нас, след като разбра. Един Бароу в замяна на друг.
— Значи тази част от речта ѝ не беше лъжа. — Мисля си за онова, което Мер беше принудена да каже, втренчена гневно в камерата, сякаш беше пред взвод за разстрел. Попитаха дали искам отмъщение за смъртта му. — Нищо чудно, че има лични проблеми. Никой не ѝ казва истината за нищо.
— Обратният път ще е дълъг за нея — промърморва Фарли.
— За всички.
— А сега е на онази адска обиколка с краля — продължава бързо Фарли. Вдига обороти като машина, гласът ѝ набира инерция и сила с всяка изминала секунда. Призракът на Шейд изчезва. — Това ще улесни нещата. Все още е ужасно трудно, разбира се, но възелът е разхлабен.
— Имате ли налице някакъв план? Тя се приближава все повече с всеки изминал ден. Арборус, Железният път…
— Вчера беше в Рокаста.
Тишината около нас се променя. Ако останалите от нашата част не са слушали преди, сега определено слушат. Поглеждам назад да срещна поглед с този на Ейда. Очите ѝ с цвят на течен кехлибар се разширяват и почти виждам как се въртят зъбчатите колелца в безупречния ѝ ум.
Фарли продължава упорито:
— Кралят посети ранените войници, евакуирани от първата вълна на атаката. Разбрах едва когато бяхме на половината път дотук. Ако знаех, може би… — прошепва тя. — Е, сега е твърде късно за това.
— Кралят на практика пътува с армия — казвам ѝ. — Мер е охранявана денонощно. Нямаше да можеш да направиш нищо, не и само с нас.
Въпреки това бузите ѝ поруменяват, и то не от студа. Пръстите ѝ постоянно почукват разсеяно по приклада на пушката ѝ.
— Вероятно не — отвръща. — Вероятно не. — По-меко, за да убеди себе си.
Корвиум хвърля сянка над нас и температурата пада. Вдигам яката си още повече, опитвайки се да се заровя в топлината ѝ. Чудовищното съоръжение с черни стени сякаш надава вой към нас.
— Ето там. Молитвената порта. — Фарли посочва към разтворена паст от железни шипове и златни зъби. Арката е обточена с блокове от Безмълвен камък, но не мога да ги почувствам. Не ми действат. За мое облекчение на портата стоят на пост Червени войници с отличителни униформи в цвят на ръжда и износени ботуши. Минаваме напред, отклоняваме се от заснежения път и влизаме в челюстите на Корвиум. Фарли вдига поглед към Молитвената порта, докато минаваме през нея: очите ѝ са широко разтворени, сини и потрепващи. Чувам я как прошепва нещо под нос.
— Когато влизаш, се молиш да си тръгнеш. Когато си тръгваш, се молиш никога да не се върнеш.
Въпреки че никой не слуша, аз също се помолвам.
Кал седи приведен над бюро, притиснал кокалчетата си към плоската част на дървото. Броните му са струпани на купчина в ъгъла: плоски парчета черна кожа, захвърлени, за да покажат грамадното мускулесто тяло на младия мъж отдолу. Потта сплъстява черната му коса, кара я да прилепва към челото му и рисува проблясващи линии на изтощение надолу по врата му. Не от горещина, макар че неговата способност затопля стаята по-добре от всякакъв огън. Не, това е страх. Срам. Питам се колко Сребърни е бил принуден да убие. Недостатъчно, прошепва част от мен. Въпреки това видът му с ужасите на обсадата, ясно изписани върху лицето му, дава дори на мен достатъчен повод да се смутя. Знам, че не е лесно. Не може да е.