Той се взира в нищото, бронзовите му очи сякаш пробиват дупки. Не помръдва, когато влизам в стаята, вървейки бавно зад Фарли. Тя отива при полковника и сяда срещу него, докато той държи едната си ръка на слепоочието, а с другата приглажда някаква карта или схема. Вероятно Корвиум, ако съдя по осмоъгълната форма и разширяващите се кръгове, които трябва да представляват стени.
Усещам зад гърба си Ейда, колебаеща се дали да се присъедини към нас. Налага се да я побутна. Бива я в това повече от всекиго другиго, острият ѝ ум е истински дар за Алената гвардия. Но нагласата ѝ на прислужница е нещо трудно за преодоляване.
— Давай — промърморвам, слагайки длан върху китката ѝ. Кожата ѝ не е толкова тъмна като моята, но в сенките всички започваме да се сливаме в едно.
Тя ми кимва леко и ми отправя още по-недоловима усмивка.
— В кой кръг са? В централния ли?
— Вътрешната кула — отвръща полковникът. Почуква с кокалчетата на пръстите си по съответното място на картата. — Добре укрепена дори на подземните нива. Научих го по трудния начин.
Ейда въздъхва:
— Да, вътрешната кула е построена за подобна цел. Като последно укрепление, добре въоръжено и снабдено. Двойно запечатана. И натъпкана до пръсване с петдесет обучени Сребърни. Със заприщването вътре като нищо може да има пет пъти по толкова.
— Като паяци в дупка — промърморвам.
Полковникът подхвърля:
— Може би ще започнат да се изяждат помежду си.
Трепването на Кал не остава незабелязано.
— Не и докато общ враг блъска по вратата. Нищо не сплотява Сребърните толкова много, колкото някого, когото да мразят. — Той не вдига поглед от бюрото, очите му са все така приковани върху дървото. Ясно е какво има предвид. — Особено сега, когато всички знаят, че кралят е наблизо. — Лицето му потъмнява като буреносен облак. — Могат да чакат.
С ниско ръмжене Фарли довършва мисълта вместо него:
— А ние не можем.
— Ако получат заповед, легионите от Задушливите земи могат да пристигнат с усилен марш тук за ден. По-малко, ако са… мотивирани. — Ейда се поколебава за последната дума. Не е нужно да се задълбочава. Вече мога да си представя брат си, технически освободен от новите закони на Мейвън, пришпорван от Сребърни офицери, принуден да тича през снега. Само за да се хвърли срещу своите.
— Със сигурност Червените ще се присъединят към нас — казвам, мислейки на глас дори само за да се преборя с образите в главата си. — Нека Мейвън изпрати армиите си. Това само ще надъха нашите. Войниците ще се обърнат на наша страна, както направиха тези тук.
— В думите ѝ може и да има логика… — подема полковникът, съгласил се с мен като никога. Странно усещане. Но Фарли го прекъсва рязко.
— Добре. Гарнизонът в Корвиум се бушува от месеци, всява собствен смут, подтикван, тласкан и предизвикван към това избухване. Не мога да кажа същото за легионите. Или за броя Сребърни, които той ще убеди да постъпят на служба.
Ейда се съгласява с нея, кимайки в такт с думите ѝ.
— Крал Мейвън е предпазлив в разказа си за събитията в Корвиум. Рисува всичко тук като тероризъм, не като бунт. Анархия. Дело на кръвожадна, стремяща се към геноцид Алена гвардия. Червените от легионите, Червените от кралството нямат представа какво става тук.
Кипяща от гняв, Фарли закрилнически слага ръка върху корема си.
— Загубих достатъчно, защото се основавах на предположения като „ако“ и „може би“.
— Всички изгубихме — казва Кал с дистанциран тон. Най-накрая се отдръпва от бюрото и обръща гръб на всички ни. С няколко дълги крачки прекосява стаята и отива до прозореца, заглежда се навън към все още горящия град.
Леденият вятър стеле дим, разнася чернилка в небето. Напомня ми за фабриките. Потръпвам, когато си спомням за тях. Татуировката върху врата ми ме сърби, но не се почесвам с изкривените си пръста. Чупени толкова много пъти, че не мога да ги преброя. Веднъж Сара поиска да ги оправи. Не ѝ позволих. Подобно на татуировката, подобно на дима те ми напомнят за онова, от което дойдох и което никой друг не бива да понася.
— Предполагам, че нямаш никакви идеи за това? — пита Фарли, като взема картата от ръцете на баща си. Хвърля кос поглед към принца изгнаник.
Кал свива широките си рамене: виждам очертания им силует, когато се поклащат.
— Твърде много. Всичките — лоши. Освен ако…