— Няма да допусна да излязат оттук — процежда полковникът. Звучи раздразнен. Предполагам, че вече са провели спор за това. — Мейвън е твърде близо. Ще изтичат при него и ще се върнат ожесточени, с повече воини.
Проблясващата гривна на китката на Кал потрепва, поражда искри, които се придвижват по ръката му в бързо избухване на червен пламък.
— Въпреки това Мейвън идва! Чухте докладите. Вече е в Рокаста и се придвижва на запад. Пристига тук с парадна стъпка, маха с ръка и се усмихва, за да скрие, че е дошъл да си върне Корвиум. И ще го направи, ако се биете с него в разбит град, докато подпираме гърбове на клетка с вълци! — Той се завърта рязко с лице към полковника, по раменете му още тлее жарава. Обикновено може да се контролира достатъчно, за да спаси дрехите си. Сега не е така. Димът се задържа по него, разкривайки овъглени дупки в долната му риза. — Една евентуална битка на два фронта е истинско самоубийство.
— А заложници? Искаш да ми кажеш, че в онази кула няма нито един ценен човек? — излайва полковникът в отговор.
— Не и за Мейвън. Той вече държи единствения човек, за когото би разменил всичко.
— Значи не можем да ги уморим от глад, не можем да ги освободим, не можем да се пазарим. — Фарли отмята с пръсти думите.
— И не можете да убиете всички. — Потупвам устната си. Кал ме поглежда изненадан. Просто свивам рамене. — Ако имаше начин, ако беше приемливо, полковникът щеше вече да го е направил.
— Ейда? — подтиква я меко Фарли. — Можеш ли да видиш нещо, което ние не виждаме?
Очите на Ейда прелитат напред-назад, оглеждайки както схемата, така и собствените си спомени. Числа, стратегии, цялата огромна информация на нейно разположение. Мълчанието ѝ ни най-малко не е успокояващо.
— Имаме нужда от онзи проклет ясновидец — промърморвам. Никога не съм срещала Джон, онзи, заради който стана възможно Мер да ме открие и залови. Но съм го виждала достатъчно в излъчванията на Мейвън в ефир. — Да го накараме да ни свърши работата.
— Ако е искал да помогне, щеше да е тук. Но онзи проклет призрак офейка — изругава Кал. — Дори нямаше приличието да вземе Мер със себе си, когато избяга.
— Няма полза да размишляваме върху онова, което не можем да променим. — Фарли отърква ботуша си в студения под. — Е, в такъв случай грубата сила ли е единственото, което ни остана? Да съборим кулата камък по камък? Да платим за всеки сантиметър с по няколко литра кръв?
Преди Кал да успее да избухне отново, вратата се отваря рязко. Джулиан и Сара почти се изтъркулват вътре, и двамата — с широко разтворени очи и облени в сребриста руменина. Полковникът скача на крака, изненадан и готов за отбрана. Никой от нас не е глупак, когато става въпрос за Сребърните. Страхът ни от тях е дълбок чак до костите, вкоренен е в кръвта ни.
— Какво има? — пита той, червеното му око проблясва в алено. — Нима приключихте с разпита толкова скоро?
При думата разпит Джулиан се наежва и се усмихва злобно:
— Моите въпроси са истинска милост в сравнение с това, което правите вие.
— Как не — подмята Фарли. Измерва с поглед Кал и той се размърдва, смутен под погледа ѝ. — Не ми разправяй за милостта на Сребърните.
Не харесвам много Джулиан и му се доверявам още по-малко, но изражението върху лицето на Сара е стряскащо. Тя се взира в мен, сивото ѝ лице е изпълнено със съчувствие и страх.
— Какво има? — питам я, макар да знам, че само Джулиан може да отговори. Дори в Корвиум тя все още не е открила друг лечител на повърхностни рани, който да е готов да ѝ върне езика. Сигурно всичките са във вътрешната кула или мъртви.
— Генерал Макантос наглежда ръководенето на обучението — казва Джулиан. Подобно на Сара ми хвърля колеблив поглед. Пулсът ми блъска в ушите. Каквото и да се готви да каже, няма да ми хареса. — Преди обсадата част от един легион беше отзован за допълнително обучение. Не бяха годни да влязат в окопите. Дори като за Червени.
Бушуващата ми кръв започва да вие в ушите ми: вихър, който почти удавя гласа на Джулиан. Усещам как Ейда идва до мен, рамото ѝ леко докосва моето. Тя знае накъде води това. Аз също.
— Открихме свитъците. Няколкостотин деца от Легиона на кинжала, отзовани в Корвиум. Неосвободени дори след указа на Мейвън. Унищожихме повечето, но някои… — Джулиан се заставя да продължи, въпреки че се запълва с думите. — Те са заложници. Във вътрешната кула, с останалите Сребърни офицери.
Опирам ръка на хладната стена на кабинета, за да намеря опора. Моята тишина умолява, напира под кожата ми, иска да се разпростре и да повлече надолу всичко в стаята. Налага се сама да кажа думите, защото явно Джулиан няма да го направи.