— Брат ми е там вътре.
Сребърният кучи син се поколебава, проточвайки момента. Най-накрая проговаря:
— Така мислим.
Ревът на блъскащото ми сърце заглушава гласовете им. Не чувам нищо, когато побягвам от стаята, измъквам се от ръцете им, спринтирам надолу през административната щабквартира. Дори някой да ме следва, не знам това. Не ме е грижа.
Единствената мисъл в ума ми е Мори. Мори и петдесетте бъдещи трупа, стоящи на пътя ни.
Аз не съм Мер Бароу. Няма да предам брат си на това.
Моята способност за заглушаване се къдри около мен, тежка като дим, мека като перушина, капеща от всяка пора като пот. Усещането не е физическо. Няма да срути кулата вместо мен. Моята способност действа единствено на плътта. Упражнявала съм се. Това ме плаши, но имам нужда от него. Подобно на ураган, безмълвието кипи около мен, събира се около окото на усилваща се буря.
Не знам къде отивам, но в Корвиум е лесно да се ориентира човек. А дори самото име на вътрешната кула обяснява къде се намира тя. Градът е подреден, добре планиран като гигантски механизъм. Разбирам това. Стъпалата ми се удрят в паважа, тласкат ме през външното укрепление. От лявата ми страна високите стени на Корвиум почти докосват небето. Отдясно, казарми, канцеларии и тренировъчни помещения са струпани до втория кръг от гранитни стени. Трябва да намеря следващата порта, да започна да се промъквам навътре. Аленият ми шал е достатъчна маскировка. Изглеждам като член на Алената гвардия. Бих могла да съм от Алената гвардия. Червените войници ме оставят да притичам, твърде разсеяни или твърде възбудени, или твърде заети, за да ги е грижа за още някой залутал се бунтовник, врязващ се сред тях. Отхвърлили са господарите си. Почти невидима съм за тях.
Но не и за негово проклето кралско височество Тиберий Калоре.
Той ме улавя за ръката и ме принуждава да се завъртя. Знам, че ако не е способността ми за заглушаване, пулсираща около нас, щеше да е пламнал. Принцът е находчив, използва инерцията ни да ме запрати назад и да остане извън обсега на смъртоносните ми ръце.
— Камерън! — изкрещява, протегнал едната си длан. Пръстите му потрепват, пламъците по тях се опитват да се доберат до някакъв въздух. Когато прави още една крачка назад, изпречил се твърдо на пътя ми, те запламтяват по-силно, промъкват се нагоре към лакътя му. Отново е облякъл бронята си. Сключващи се плоскости от кожа и стомана го правят да изглежда по-як и набит. — Камерън, ще умреш, ако отидеш в онази кула сама. Ще те разкъсат.
— Какво ти пука? — озъбвам се в отговор. Костите ми се вдървяват, челюстта ми се стяга и аз напирам малко по-силно. Тишината стига до него. Огънят му започва да тлее, а гръклянът му подскача. Кал чувства заглушаването. Причинявам му болка. Задръж. Помнѝ константата си. Не твърде много, не твърде малко. Прилагам още малко натиск и той прави още една крачка назад, още една стъпка в посоката, в която трябва да отида аз. Втората порта ме примамва отнякъде над рамото му. — Тук съм по една причина. — Не искам да се боря с него. Просто искам да се отмести. — Не смятам да допусна твоите хора да го убият.
— Знам! — изръмжава той в отговор с гърлен глас. Питам се дали всички от неговия огнен вид имат очи като неговите. Очи, които горят и тлеят. — Знам, че отиваш там вътре. Така бих направил и аз, ако… така бих направил и аз.
— Пусни ме тогава.
Той стисва челюст: истинско олицетворение на решителността. Планина. Дори сега, в обгорени дрехи, натъртен, с разбито тяло и опустошен ум, той изглежда като крал. Кал е точно типът човек, който никога няма да коленичи. Не му е заложено. Не е създаден така.
Но аз съм била пречупвана твърде много пъти, за да се пречупя отново.
— Кал, пусни ме. Пусни ме да го намеря. — Звучи като отчаяна молба.
Този път той пристъпва напред. А пламъците по пръстите му стават сини, толкова горещи, че парват въздуха. И въпреки това се поколебават пред способността ми, борещи се да дишат, борещи се да горят. Бих могла да ги угася, ако поискам. Бих могла да сграбча всичко, което той представлява, и да го разкъсам, да го убия, да почувствам как всеки сантиметър от него умира. Част от мен иска да го направи. Една глупава част, направлявана от гняв, ярост и сляпа жажда за мъст. Оставям я да подхрани способността ми, оставям я да ме направи силна, но не ѝ позволявам да ме контролира. Точно както ме научи Сара. Границата е тънка.
Очите му се присвиват, сякаш знае какво си мисля. Затова съм изненадана, когато изрича думите. Почти не ги чувам над звука на блъскащото си като чук сърце.
— Нека помогна.