Братята ми. Фарли. Килорн.
Кал.
Искам да е Кал. Искам неговият огън да погълне целия този дворец и всички хора вътре.
Но мъжът, който стои от другата страна, не ми е познат. Само дрехите му са ми познати — черна униформа, сребърни украси. Офицер от Сигурността, безименен и маловажен. Влиза в затвора ми, задържайки вратата отворена с гърба си. Още негови себеподобни се събират пред нея и затъмняват преддверието с присъствието си.
Пазачите Арвън скачат на крака точно толкова изненадани, колкото съм и аз.
— Какво правите? — изсъсква Трио. За пръв път чувам гласа му.
Китън прави онова, за което е обучена: изпречва се между мен и офицера. Блъсва ме нов взрив от тишина, подхранван от страха и объркването ѝ. Разбива се като вълна, разяжда малките частици сила, които все още са ми останали. Оставам като вкопана в стола си: не желая да рухна пред други хора.
Офицерът от Сигурността не казва нищо, забил поглед в пода. Чака.
В отговор тя влиза с рокля, направена от игли. Сребристата ѝ коса е сресана и сплетена със скъпоценни камъни в имитация на короната, която жадува да носи. Потръпвам при вида ѝ: съвършена, студена и рязка, кралица по осанка, макар още не и по сан. Защото се досещам, че все още не е кралица.
— Еванджелин — промърморвам, опитвайки се да скрия, че гласът ми потреперва: както от страх, така и от неупотреба. Черните ѝ очи преминават по мен, жилещи като плющящ камшик. От глава до пети и обратно, забелязвайки всяко несъвършенство, всяка слабост. Знам, че са многобройни. Най-сетне погледът ѝ спира върху нашийника ми, оглеждайки заострените метални ръбове. Устната ѝ се сгърчва отвратено, а също и жадно. Колко лесно би ѝ било да стисне, да забие шиповете на нашийника в гърлото ми и да остави кръвта ми да изтече.
— Лейди Самос, не е позволено да сте тук — казва Китън, все още застанала между нас. Изненадана съм от дързостта ѝ.
Очите на Еванджелин се стрелват към пазача ми, злобната ѝ усмивка става по-широка.
— Мислите, че ще проявя неподчинение към моя годеник, краля? — Тя надава насилен, студен смях. — Тук съм по негови заповеди. Той нарежда затворничката да се яви в двора. Веднага.
Всяка дума жили. Един цял месец затворничество изведнъж ми се струва прекалено кратък. Част от мен иска да се вкопчи в масата и да принуди Еванджелин да ме извлече насила от клетката ми. Но дори изолацията не е пречупила гордостта ми. Не още.
Никога, напомням си. Затова се изправям на немощните си крака с болезнени стави, с треперещи ръце. Преди месец нападнах брата на Еванджелин почти само със зъби. Опитвам се да призова колкото мога, от онзи огън, пък било то само и за да се изправя.
Китън не отстъпва, неподвижна. Накланя глава към Трио, погледът ѝ се сключва с този на братовчед ѝ.
— Не ни съобщиха. Това не е по протокол.
Еванджелин отново се засмива, показвайки бели, блестящи зъби. Усмивката ѝ е красива и свирепа като нож.
— Нима ми отказвате, пазач Арвън? — Докато говори, ръцете ѝ бавно се вмъкват в роклята, прокарвайки съвършената бяла кожа през гората от игли. Късчета от роклята прилепват към нея като магнит и когато отдръпва ръка, шепата ѝ е пълна с игли. Държи в дланта си полепналите късчета метал търпелива, в очакване, повдигнала едната си вежда. Пазачите Арвън са достатъчно благоразумни и не смеят да насочат смазващата си тишина към една дъщеря на Династията Самос, още по-малко пък към бъдещата кралица.
Двамата си разменят безмълвни погледи, явно на противоположни мнения по въпроса на Еванджелин. Трио сбърчва чело с шевно изражение, а накрая Китън въздъхва гласно. Отдръпва се. Отстъпва назад.
— Избор, който няма да забравя — промърморва Еванджелин.
Чувствам се разголена и изложена на показ пред нея, сама пред пронизващите ѝ очи въпреки другите пазачи и офицери, които наблюдават безучастно отстрани. Еванджелин ме познава, знае каква съм, какво мога да правя. Едва не я убих в Купата на костите, но тя избяга, уплашена от мен и моите мълнии. Сега със сигурност не се страхува.
Умишлено пристъпвам напред. Към нея. Към блажената празнота, която я заобикаля, допускайки действието на способността ѝ. Още една стъпка в свободния въздух, в електричеството. Дали ще го почувствам незабавно? Ще нахлуе ли обратно? Трябва. Налага се.
Но озъбената ѝ гримаса се разлива в усмивка. Тя се дръпва назад, в крак с мен, и аз едва не се озъбвам.
— Не бързай толкова, Бароу.