Преди Алената гвардия си мислех, че съюзниците действат точно на една и съща вълна. Като машини в тандем, работещи за постигане на обща цел. Колко наивно. С Кал сме привидно на една и съща страна, но категорично не искаме едно и също.
Той представя открито плана си. Излага го в пълни подробности. Достатъчно, за да осъзная как възнамерява да използва яростта ми, да употреби брат ми, за да изпълни собствените си цели. Отвлечи вниманието на пазачите, влез във вътрешната кула, използвай способността си да заглушаваш като щит и накарай Сребърните да предадат заложниците си в замяна на свобода. Джулиан ще отвори портите; аз ще ги придружа лично. Никакво кръвопролитие. Никаква обсада повече. Корвиум ще бъде изцяло наш.
Добър план. Само дето гарнизонът на Сребърните ще бъде освободен и ще може да се присъедини отново към армията на Мейвън.
Израснах в бедняшко гето, но не съм глупава. И определено не съм и някое сантиментално момиче, което да се прехласва по ъгловатата челюст и кривата усмивка на Кал. Чарът му си има граници. Успяваше да очарова Бароу, не мен.
Само ако принцът беше малко по-суров и рязък. Кал е по-мекосърдечен, отколкото е добре за него. Няма да остави Сребърните войници на несъществуващата милост на полковника дори и ако единствената друга възможност е да ги пусне само за да се бият отново с нас.
— Колко време ти трябва? — питам. Не е трудно да го лъжа право в лицето. Не и когато знам, че той също се опитва да ме изиграе.
Той се ухилва. Мисли си, че ме е спечелил на своя страна. Идеално.
— Няколко часа, за да организирам добре нещата. Джулиан, Сара…
— Добре. Ще бъда във външната казарма, когато си готов. — Извръщам се, заставяйки се да отправя изключително замислен поглед в далечината. Вятърът се усилва и разрошва плитките ми. Струва ми се по-топло не заради Кал, а заради слънцето. Пролетта най-сетне ще дойде. — Имам нужда да си избистря главата.
Принцът кимва разбиращо. Плясва ме с огнена ръка по рамото и го стисва. В отговор се насилвам да докарам усмивка, която напомня повече за гримаса. В мига щом му обръщам гръб, я оставям да се смъкне от лицето ми. Той изостава, очите му прогарят дупки в гърба ми, докато леката извивка на обкръжаващата стена ме скрива от поглед. Въпреки затоплянето надолу по гръбнака ми пробягва тръпка. Не мога да позволя на Кал да направи това.
Но няма да допусна Мори да прекара и секунда повече в онази кула.
Далеч напред, Фарли идва с отсечени крачки в моята посока, движи се толкова бързо, колкото позволява тялото ѝ. Лицето ѝ потъмнява, когато ме забелязва, челото ѝ се набраздява толкова силно, че цялото ѝ лице почервенява като цвекло. Това кара перлено белия белег отстрани до устата ѝ да изпъква по-силно от обикновено. Като цяло сплашваща гледка.
— Коул — казва рязко тя с глас, строг като на баща ѝ. — Страхувах се, че се каниш да тръгнеш и да направиш нещо наистина глупаво.
— Не и аз — отвръщам, снижила гласа си до ниско мърморене. Тя накланя глава и аз ѝ правя знак да ме последва.
В мига щом влизаме на сигурно място в един склад, ѝ разказвам всичко колкото мога по-бързо. Тя пухти недоволно през цялото време, сякаш планът на Кал е просто нещо дразнещо, а не напълно опасен за всички ни.
— Той излага целия град на риск — завършвам със сприхав тон. — И ако приведе плана в действие…
— Знам. Но ти казах преди: Монтфорт и Командването искат Кал с нас на почти всяка цена. Той е на практика неуязвим за куршуми. Всеки друг би бил разстрелян като метежник. — Фарли се почесва с две ръце по кожата на главата, дърпа измъкнали се кичурчета от русата си коса. — Не искам да правя това, но войник, който няма мотив да приема заповеди и се придържа към собствени планове, не е някой, който искам да ми пази гърба.
— Командването. — Мразя думата и за когото там се отнася, по дяволите. — Започвам да си мисля, че може би не вземат присърце най-важните ни интереси.
Фарли не изказва несъгласие.
— Трудно е, ако се уповаваме изцяло на тях. Но те виждат онова, което ние не виждаме, онова, което не можем да видим. А сега… — Тя с усилие си поема дъх. Очите ѝ се приковават върху пода с точността на лазер. — Научих, че Монтфорт всеки момент ще се замеси още повече.
— Какво значи това?
— Не съм напълно сигурна.
Изсумтявам насмешливо:
— Не разполагаш с пълната картина? Шокирана съм.
Кръвнишкият поглед, който ми отправя, може да среже кост.
— Системата не е съвършена, но ни предпазва. Ако смяташ да се цупиш, няма да ти помогна.
— О, значи сега имаш идеи?
Тя се ухилва мрачно: