— Няколко.
Харик не е изгубил склонността си да потрепва нервно.
Поклаща глава нагоре-надолу, докато Фарли излага със съскане плана ни, с бързо движещи се устни. Не смята да влиза в кулата с нас, но възнамерява да се увери, че ние наистина можем да влезем.
Харик изглежда нащрек. Той не е воин. Не дойде в Корос, не участваше и в нападението в Корвиум, макар че създаваните от него илюзии щяха да ни помогнат неимоверно много. Пристигна с нас, останалите, влачейки се зад бременната ни предводителка. Нещо стана с него, когато Мер още беше с нас, по време на едно вербуване на новокръвни, което се обърка. От тогава насам той гледа да не се замесва в схватки: по-често е в отбранителна позиция, отколкото в най-оживените редици на битката. Завиждам му. Той не знае какво е чувството да убиеш някого.
— Колко заложници? — пита с глас, потрепващ като пръстите му. По бузите му разцъфва червена руменина и се разлива под пребледнялата от зимния студ кожа.
— Най-малко двайсет — отговарям колкото мога по-бързо. — Мислим, че брат ми е един от тях.
— С поне петдесет Сребърни на пост — добавя Фарли. Не смекчава и не омаловажава опасността. Няма да го накара с измама да направи това.
— О — промърморва той. — О, боже.
Фарли кимва:
— От теб зависи, разбира се. Можем да намерим други начини.
— Но никакви с по-малка вероятност за кръвопролитие.
— Правилно. Твоите илюзии… — продължавам настойчиво, но той вдига трепереща ръка. Питам се дали и способността му е трепереща и разколебана като него.
Устата му се отваря, но от нея не излизат думи. Чакам напрегнато, на нокти, умолявайки го с всеки нерв на тялото си. Трябва да види колко важно е това. Длъжен е.
— Добре.
Налага се да възпра ликуването си. Това е добра стъпка, но не победа, а не мога да спра да се стремя към такава, докато Мори не е в безопасност.
— Благодаря ти. — Стискам ръцете му и ги оставям да треперят в моите. — Толкова много ти благодаря.
Той примигва учестено, кафявите му очи срещат моите.
— Недей да ми благодариш, докато това не свърши.
— Така си е, нали? — промърморва Фарли. Заради нас се опитва да не изглежда мрачна. Планът ѝ е прибързан, но Кал ни принуждава да действаме. — Добре, последвайте ме — казва тя. — Това ще бъде бързо, тихо и с малко късмет — чисто.
Следваме я, докато тя се промъква както покрай войници от Алената гвардия, така и покрай дезертиралите Червени, които минават на наша страна. Мнозина допират ръце до челата си в знак на почит към нея. Тя е добре позната фигура в организацията и ние се осланяме на уважението, с което се ползва. Докато вървим, подръпвам плитките си, затягайки ги възможно най-добре. Подръпването е полезна болка. Държи ме нащрек. И предоставя на ръцете ми някакво занимание. Иначе може да се присвивам от нервни спазми така силно, както и Харик.
С Фарли начело, никой не ни спира на портите на кръга и се отправяме към центъра на Корвиум, където застрашително се издига вътрешната кула. Черен гранит се забива в небето, осеян с прозорци и балкони. Всичките са плътно затворени, а в подножието стоят в кръг десетки войници, пазещи двата укрепени входа към кулата. Заповеди на полковника, обзалагам се. Побързал е да удвои охраната, след като е осъзнал, че искам да вляза, а Кал иска Сребърните да излязат. Капитанът не ни повежда нагоре към кулата, а покрай нея, в една от пристройките срещу централната обиколна стена. Подобно на останалата част от града тя е от злато, желязо и черен камък, намираща се в сянка дори посред бял ден.
Сърцето ми блъска глухо, все по-бързо с всяка стъпка напред в мрака на един от многобройните затвори, осеяли Корвиум. Според плана Фарли ни повежда надолу по едно стълбище и слизаме до нивото на килиите. По кожата ми полазват тръпки при вида на решетките: каменните стени имат восъчен цвят в мъждивата светлина на твърде малобройни крушки. Поне килиите са празни. Дезертиралите Сребърни на Кал са отвъд Молитвената порта, затворени в помещението точно над арките от Безмълвен камък, където способностите им са несъществуващи.
— Ще отвлека вниманието на пазачите на долното ниво, докато Харик вмъкне двама ви покрай тях — казва Фарли тихо, опитвайки се да не позволи на гласа си да отеква. Спокойно ми подава два ключа. — Първо железният. — Посочва грубия черен метален ключ, голям колкото юмрука ми, после блестящия и изящен с остри зъбци. — После сребърният.
Пъхам ги в отделни джобове, за да мога да стигна лесно до тях.
— Разбрано.
— Все още не мога да заглушавам звука така добре, както да замъглявам гледките, ето защо трябва да бъдем възможно най-тихи — промърморва Харик. Побутва вътрешната част на ръката ми и нагажда стъпките си към моите. — Стой плътно до мен. Нека да поддържам илюзията възможно най-малка за най-дълго време.