Кимвам разбиращо. Харик трябва да пести силата си за заложниците.
Килиите лъкатушат все по-надълбоко и по-надълбоко в земята под Корвиум. Става все по-влажно и по-студено с всяка минута, докато дъхът ми излиза като мъгла. Когато зад един ъгъл проблясва ярка светлина, не изпитвам успокоение. Фарли стига само дотам.
Тя прави безмълвен жест, махайки и на двама ни да се дръпнем назад. Сгушвам се по-плътно до Харик. Това е. Из тялото ми бушуват вълнение и страх. Идвам, Мори.
Брат ми е наблизо, заобиколен от хора, които са готови да го убият. Нямам време да се тревожа дали ще убият мен.
Нещо се поклаща пред погледа ми и се спуска като завеса. Илюзията. Харик ме обляга на гърдите си и вървим заедно, в синхрон. Виждаме всичко достатъчно добре, но когато Фарли поглежда назад да провери, очите ѝ търсят трескаво, сновящи напред-назад. Не може да ни види. Стражите зад ъгъла също не могат.
— Наред ли е всичко тук долу? — пита доволно тя, стъпвайки по камъка много по-шумно от необходимото. Харик и аз я следваме на безопасно разстояние и когато завиваме по коридора, виждаме шестима добре въоръжени войници с червени шалове и защитно облекло. Стоят в отсрещния край на тесния коридор рамо до рамо, непоклатими.
При появата на Фарли застават мирно. Единият, пълен мъж с врат, по-дебел от бедрото ми, се обръща към нея от името на останалите:
— Да, капитане. Никаква следа от движение. Ако Сребърните възнамеряват да направят опит за бягство, няма да е през тунелите. Дори те не са толкова лекомислени.
Фарли стисва челюст:
— Добре. Дръжте под око… о!
Тя трепва и се превива на две, опирайки се с една ръка на среднощно черните стени. С другата стиска корема си. Лицето ѝ се набраздява от болка.
Пазачите забързват да ѝ помогнат: трима скачат до нея в миг. Оставят в редиците си много по-голяма пролука от необходимото. Харик и аз се придвижваме бързо, плъзгайки се покрай отсрещната стена, за да стигнем до запечатаната врата, която задънва коридора. Фарли наблюдава вратата, докато коленичи, все още имитирайки спазъм или нещо по-лошо. Илюзията около мен се надипля още малко, свидетелства за съсредоточаването на Харик. Сега той крие не само нас, а и врата, зейнала отворена зад половин дузина войници, на които е възложено да я пазят.
Фарли изскимтява, докато тикам в ключалката железния ключ и завъртам механизма. Поддържа преструвката, съскането и виковете ѝ от болка се редуват в овладян ритъм, за да отклонят вниманието от евентуални скърцащи паши. За късмет, вратата е добре смазана. Когато се отваря, никой не вижда и никой не чува.
Затварям я бавно, за да предотвратя трясъка на желязо по гранит. Светлината изчезва сантиметър по сантиметър, докато оставаме в почти непрогледна тъмнина. Не ни следва дори суетенето на Фарли или на войниците ѝ, достатъчно заглушено от затворената врата.
— Да вървим — казвам му, като го хващам здраво под ръка.
Една, две, три, четири… Броя стъпките си в тъмнината, прокарвайки ръка по смразяващо студената стена.
Усещам прилив на адреналин, когато стигаме до втората врата, сега точно под вътрешната кула. Нямах достатъчно време да запаметя конструкцията ѝ, но знам основното. Достатъчно, за да се добера до заложниците и да ги изведа право на безопасно място в централната част. Без заложници Сребърните няма да разполагат с нищо, което да спазарят. Ще трябва да се предадат.
Вървя опипом покрай вратата и побутвам наоколо да потърся дупката за ключа. Малка е и ми е нужно доста опипване и разминаване, за да вкарам ключа в ключалката както трябва.
— Готово — промърморвам. Предупреждение към Харик и към самата мен.
Докато отварям път към кулата, си давам сметка, че това може да е последното нещо, което изобщо правя. Дори с моята способност и тази на Харик не можем да се мерим по сила с петдесетима Сребърни. Ако това се обърка, загиваме. А заложниците, вече подложени на толкова много ужаси, вероятно също ще умрат.
Няма да позволя това да се случи. Не мога.
Съседното помещение е също толкова тъмно като тунела, но по-топло. Кулата е здраво запечатана срещу природните стихии точно както каза Фарли. Харик се вмъква зад мен и заедно затваряме вратата. Ръката му леко докосва моята. Сега не потръпва. Хубаво.
Би трябвало да има стълби… да. Пръстите ми опират в едно долно стъпало. Без да пускам китката на Харик, тръгвам нагоре към неясна, но постоянно усилваща се светлина. Два реда стълби нагоре точно като двата реда стъпала надолу, по които стигнахме до затворническите килии.