Шепотите отекват с вибриране от стените, достатъчно плътни, за да се чуват, но твърде приглушени, за да можем да ги разгадаем. Разтревожени гласове, водени шепнешком спорове. Примигвам бързо, когато тъмнината се разсейва и стигаме до приземния етаж на кулата и подаваме глави от стъпалата. Около нас се стеле езерце от топла светлина, осветяваща кръглото стълбище, което се вие нагоре по високото, централно помещение. „Гръбнакът“ на кулата. От няколко площадки се разклоняват врати, всяка — залостена с резе. Сърцето ми бие в гръмотевичен ритъм толкова силно, та си мисля, че Сребърните може да го чуят.
Двама от тях патрулират в долния край на стълбището, напрегнати и готови за нападение. Но ние не сме войници и не сме от Алената гвардия. Фигурите им се поклащат леко като повърхността на разплискана вода. Илюзиите на Харик се връщат, закривайки и двама ни от неприятелски очи.
Движим се като един, следваме посоката на гласовете. Едва издържам да дишам, докато се изкачваме по стъпалата, отправили се към централното помещение на около три етажа нагоре. На схемите на Фарли то се простира по широчината на кулата, заемайки цял етаж. Там ще са заложниците и основната част от Сребърните, които дават отпор в очакване на донесено от Мейвън избавление или на милостта на Кал.
Сребърните патрули имат яки мускули. Силноръки. И двамата са със сиви като камък лица и ръце с размерите на дървесни стволове. Не могат да ме прекършат на две, не и ако използвам умението си за потушаване на способностите. Но дарбата ми няма ефект върху огнестрелни оръжия, а и двамата имат многобройни такива. По два пистолета заедно с пушки, преметнати на раменете им. Кулата е добре заредена за обсада и предполагам, това означава, че имат предостатъчно муниции, за да удържат.
Единият силнорък слиза по стълбите, когато се приближаваме: стъпките му са тежки и тромави. Благодаря на когото там Сребърен идиот го е сложил на пост. Неговата способност е груба сила, нищо, свързано с чувства и усещания. Но определено ще усети, ако се блъснем в него.
Промъкваме се покрай него бавно, с гърбове, опрени на външната стена на кулата. Той минава без дори помен от неувереност: вниманието му е съсредоточено другаде.
Другият силнорък е по-труден за подминаване. Обляга се на една врата, изпънал пред себе си дългите си крака, Те препречват стъпалата почти изцяло и принуждават Харик и мен да се отдръпнем към далечния край на стълбите. Благодарна съм за ръста си. Той ми позволява да прекрача благополучно. Харик не е толкова грациозен. Започва да потрепва десетократно по-силно, докато обкрачва стъпалата, опитвайки се да не издава звук.
Стиснала зъби, оставям способността си за заглушаване да се събере като езерце под кожата ми. Питам се дали мога да убия и двамата, преди да вдигнат тревога. Вече ми призлява при тази мисъл.
Но после Харик се накланя напред, кракът му се закачва в следващото стъпало. Шумът, който се вдига, не е много силен, но е достатъчен, за да смути Сребърния. Той поглежда напред-назад и аз замръзвам, стиснала протегнатата китка на Харик. Ужасът впива нокти в гърлото ми, опитва се да изтръгне писък от мен.
Когато Сребърният се обръща с гръб и поглежда надолу към другаря си, смушкам Харик.
— Ликос, чу ли нещо? — провиква се надолу силноръкият.
— Нищичко — отвръща другият.
Всяка дума прикрива нашите стрелкащи се стъпки и ни позволява да стигнем до горния край на стълбите и открехнатата врата. Изпускам възможно най-тиха въздишка на облекчение. Ръцете ми също треперят.
Вътре в стаята няколко гласа се препират.
— Трябва да се предадем — казва някой.
В отговор прозвучават резки, напомнящи за лай възражения, които заглушават влизането ни. Вмъкваме се вътре като мишки и се озоваваме в стая, гъмжаща от гладни котки. Покрай стените са се събрали Сребърни офицери, повечето — ранени. Мирисът на кръв е завладяващ. Стенания от болка се промъкват в множеството спорове, които се вихрят из стаята. Офицерите се надвикват, лицата им са пребледнели от страх, скръб и мъчителна болка. Няколко от ранените, изглежда, умират. Задавям се от гледката и вонята на мъже и жени с различно тежки наранявания. Осъзнавам, че тук няма лечители. Тези Сребърни рани няма да изчезнат с едно махване на ръка.
Въпреки това не съм направена от лед или камък. Онези с най-тежките наранявания са наредени покрай извитата външна стена, само на няколко метра от краката ми. Най-наблизо е една жена с осеяно с порезни рани лице. Локвичка сребърна кръв се събира под ръцете ѝ, докато тя напразно се опитва да задържи червата си в тялото. Устата ѝ постоянно се отваря и затваря като на умираща риба, която се мъчи да си поеме въздух. Болката ѝ е твърде дълбока, за да бълнува или да пищи. Преглъщам с усилие. Хрумва ми странна мисъл: Бих могла да я избавя от мъките ѝ, ако искам. Бих могла да протегна ръка, за да заглуша ставащото, и да ѝ помогна да си отиде в мир.