Дори само идеята е достатъчна, за да ми се повдигне, и съм принудена да се извърна.
— Да се предадем, не е вариант. Алената гвардия ще ни убие или по-лошо…
— По-лошо? — изпелтечва един от офицерите, лежащи на пода, с натъртено и превързано тяло. — Я се огледай наоколо, Хирон!
Хвърлям поглед, дръзвайки да се надявам. Ако продължават да си крещят един на друг, това ще бъде много по-лесно. Забелязвам ги в далечния край на стаята. Скупчени заедно, с розова и кафява плът, с Червена кръв, там се гушат поне двайсетима петнайсетгодишни. Единствено страхът ме задържа като вкопана на място, разделяна от всичко, което искам, от редица смъртно опасни, гневни машини за убиване.
Мори. Делят ни секунди. Делят ни сантиметри.
Прекосяваме помещението така внимателно, както сме се изкачили по стъпалата, и два пъти по-бавно. Сребърните с по-леки рани сноват наоколо: грижат се за по-сериозно ранените или се разхождат, за да успокоят нервите си. Никога не съм виждала Сребърни в такова състояние. Изгубили бдителността си. Толкова човешки. Една по-възрастна жена офицер с многобройни значки и медали по униформата държи ръката на млад мъж, може би осемнайсетгодишен. Лицето му е бяло като кост, останало без капка кръв, и той примигва спокойно към тавана в очакване да умре. Тялото до него вече е мъртво. Възпирам едно ахване, заставям се да дишам равномерно и тихо. Дори при толкова много неща, които отвличат вниманието, не смятам да рискувам.
— Кажете на майка ми, че я обичам — прошепва един от умиращите.
Още един умиращ вика някого, който не е там, изрича през стонове името му.
Смъртта е надвиснала застрашително като облак. Сянката ѝ пада и над мен. Бих могла да умра тук също като останалите. Ако Харик се умори, ако стъпя някъде, където не бива. Опитвам се да пренебрегна всичко освен собствените си два крака и целта пред мен. Но колкото по-навътре в помещението навлизам, толкова по-трудно е. Подът плува пред очите ми и причината не е в илюзията на Харик. Нима… нима плача? За тях?
Разгневена, избърсвам сълзите, преди да успеят да се отронят и да оставят следи. Макар да знам, че мразя тези хора, точно сега не мога да намеря в себе си сили за ненавист. Целият гняв, който изпитвах преди час, е изчезнал, заместен от странна жал.
Заложниците са достатъчно близо, за да ги докосна, а един силует е толкова познат, колкото собственото ми лице. Къдрава черна коса, среднощно черна кожа, върлинести крайници, едри ръце с изкривени пръсти. Най-широката, най-ведрата усмивка, която съм виждала някога, макар че сега тя е много далече. Ако можех, щях да се вкопча в Мори и да не го пусна никога. Вместо това се промъквам отзад и бавно, уверено се навеждам, докато се озовавам точно до ухото му. С все сила се надявам да не се стресне.
— Мори, Камерън е.
Тялото му подскача рязко, но той не издава нито звук.
— С един новокръвен съм: той може да ни направи невидими. Ще те измъкна оттук, но трябва да правиш точно каквото кажа.
Той обръща глава просто така, с широко разтворени и изплашени очи. Има очите на майка ни, черни като антимон с гъсти тежки мигли. Устоявам на порива да го прегърна. Той бавно поклаща глава напред-назад.
— Да, мога да го направя — прошепвам. — Кажи на другите това, което ти казах току-що. Бъди дискретен. Не допускай Сребърните да видят. Направи го, Мори.
След още един дълъг миг той стисва зъби и се подчинява.
Не отнема дълго време знанието за присъствието ни да се разнесе сред тях. Никой не ни разпитва за него. Не разполагат с лукса да направят това, не и тук в търбуха на звяра.
— Това, което предстои да видите, не е реално.
Правя знак на Харик, който кимва. Готов е. Бавно се смъкваме на колене, привеждайки се, за да се слеем с тях. Когато илюзията, която е спуснал върху нас, се вдигне, отначало Сребърните няма да ни забележат. Разсеяни. Евентуално.
Моето съобщение се разнася бързо. Заложниците се напрягат. Макар да са на същата възраст като мен, ми се струват по-възрастни, изнурени от месеците, през които са се обучавали да се бият, и месеците, които после са прекарали в окоп. Даже и Мори, макар да изглежда по-добре нахранен, отколкото някога е бил у дома. Все още невидима за неговия поглед, посягам и предпазливо хващам ръката му. Пръстите му се затварят върху моите и държат здраво. И илюзията, която ни прави невидими, изчезва. Още две тела се присъединяват към кръга от заложници. Другите примигват към нас, мъчат се да замаскират изненадата си.