— Започва се — промърморва Харик.
Зад нас Сребърните продължават да се препират над мъртвите и умиращите. Изобщо не се сещат за заложниците.
Харик присвива очи, съсредоточава се върху извитата стена на кулата от дясната ни страна. Диша тежко, въздухът излиза със свистене през носа и от устата му. Събира сили. Напрягам се за удара, макар да знам, че го няма.
Внезапно стената експлодира навътре във взрив от огън и камък, оставяйки кулата открита към небето. Сребърните потръпват, бързат да се дръпнат назад от онова, което смятат за нападение. Покрай нас с писък преминават въздушни джетове, спускащи се през фалшивите облаци. Примигвам, невярваща на очите си. Не би трябвало да им вярвам. Това не е реално. Но изглежда удивително, невъзможно реално.
Не че имам време да зяпам.
Двамата с Харик скачаме на крака и подбираме другите с нас като стадо. Профучаваме през огъня, пламъците се прокрадват достатъчно близо, за да ни прогорят. Трепвам, макар да знам, че го няма там. Огънят е достатъчно средство за отвличане на вниманието и стряска Сребърните, така че успяваме да преминем с пълна скорост през вратата и да се качим на стълбите.
Продължавам упорито, водейки групата, докато Харик се движи най-отзад. Размахва ръце като танцьор и тъче илюзии от въздуха. Огън, дим, нова поредица метателни оръжия. Всичко това пречи на Сребърните да ни преследват, те се отдръпват от неговите набиращи скорост образи. Тишината изригва от мен: кълбо от смъртоносна мощ, която да повали двамата Сребърни съгледвачи. Мори върви по петите ми и едва не ме препъва, но улавя ръката ми и ми попречва да падна през парапета.
— Спрете! — Първият силнорък се хвърля към мен, навел глава като бик. С пулсиране изпълвам тялото си с тишина, стоварвайки способността си за заглушаване в гърлото му. Той се спъва, усетил пълната тежест на силата ми. Аз също я чувствам: смъртта, която се стеле из плътта му. Трябва да го убия. И то бързо. Нуждата ми да го направя, е толкова силна, че кара кръвта да бликне от устата и очите му, докато части от тялото му умират и органите му отказват един след друг. Задушавам го до смърт толкова бързо, колкото не съм убивала никого преди.
Другият силнорък умира още по-бързо. Когато го удрям с нова изтощителна порция тишина, той се препъва настрана и пада с главата напред. Черепът му се разпуква върху каменния под и от него плисват кръв и парченца мозък. В гърдите ми се надига задушаващо ридание и нямам време да поставям под въпрос внезапното отвращение към самата себе си. За Мори. За Мори.
Брат ми изглежда толкова измъчен, колкото се чувствам аз: не откъсва очи от мъртвия силнорък, чиято кръв залива целия под. Казвам си, че е просто в шок, а не е ужасен от мен.
— Върви! — изревавам с глас, задавен от срам. За щастие, той се подчинява и хуква към долното ниво заедно с останалите.
Макар че приземният вход е блокиран, заложниците бързо се справят със събарянето на Сребърните укрепления, докато двойните врати са оголени и вече само една ключалка стои между всички нас и свободата.
Прескачам смазания череп на силноръкия и подхвърлям малкия сребърен ключ. Мори го хваща. Неговата принудителна служба във войската и моето затворничество не са потъпкали връзката, която имаме като близнаци. Слънчевата светлина нахлува, когато той разтваря вратите и се хвърля навън на свежия въздух, а другите заложници изтичват заедно с него.
Харик се задава тичешком надолу по стълбите, след него бушува фалшив огън. Махва ми с ръка да продължа, дава ми знак да вървя, но аз стоя като вкопана. Няма да си тръгна без създателя на илюзии.
Излизаме заедно, препъвайки се, вкопчени здраво един в друг, и се изправяме пред цял площад, пълен с озадачени пазачи, въоръжени до зъби. Когато Фарли им нарежда, ни пускат да преминем. Тя крещи наблизо, дава им инструкции да се съсредоточат върху входа на кулата, в случай че Сребърните се опитат да окажат съпротива.
Не чувам думите ѝ. Просто продължавам да вървя, докато не сграбчвам в ръце брат си. Сърцето му бие бързо в гърдите. Наслаждавам се на звука. Той е тук. Жив е.
За разлика от силноръките.
Все още чувствам онова, което им причиних.
Онова, което причиних на всекиго, когото съм убила.
При тези спомени се замайвам от срам. Всичко — заради Мори, всичко — за да оцелея. Но вече не.