Не е нужно да бъда и убийца заедно с всичко друго.
Той се вкопчва в мен, очите му се въртят ужасено:
— Алената гвардия — изсъсква, притискайки ме към себе си. — Кам, трябва да бягаме.
— В безопасност си; сега си с нас. Те не могат да те наранят, Мори!
Но вместо да се успокои, страхът му се утроява. Мори се вкопчва по-здраво в мен, докато обръща рязко глава напред-назад, оглеждайки преценяващо войниците на Фарли.
— Знаят ли каква си? Кам, знаят ли?
Срамът прелива в объркване. Отблъсквам се леко от него, за да видя по-добре лицето му. Той диша тежко.
— Каква съм?
— Ще те убият заради това. Алената гвардия ще те убие заради онова, което си.
Всяка дума ме удря като чук. А после осъзнавам, че брат ми не е единственият, който още се страхува. Останалите от неговата част, другите тийнейджъри, се скупчват заедно, за да са в безопасност, всички до един странят от войниците на Гвардията. Фарли среща погледа ми от няколко фута разстояние, точно толкова озадачена, колкото съм и аз.
После я виждам през очите на брат ми. Виждам всички тях като това, което на него му е казано да вижда.
Терористи. Убийци. Причината, поради която всички те изобщо са взети принудително на военна служба.
Опитвам се да придърпам Мори в прегръдка, опитвам се да прошепна някакво обяснение.
Той просто изстива в ръцете ми.
— Ти си една от тях — процежда, гледайки ме с толкова много гняв и обвинение, че коленете ми се подкосяват. — Ти си от Алената гвардия.
Душата ми се изпълва с ужас.
Мейвън отне брата на Мер.
Нима е отнел и моя?
Шестнайсет
Мер
Не виждам Корвиум през ниската облачна покривка. Въпреки това се взирам с очи, приковани върху източния хоризонт, който се простира зад нас. Алената гвардия превзе града. Сега е под техен контрол. Трябваше да се промъкнем, заобикаляйки враждебния град отдалече. Мейвън полага всички усилия да си мълчи: дори той не може да скрие такова огромно поражение. Чудя се как ще бъде възприета новината из кралството. Дали Червените ще празнуват? Дали Сребърните ще отвърнат на удара? Спомням си метежите след други атаки, извършени от Алената гвардия. Разбира се, че ще има последствия. Случилото се в Корвиум е акт на война. Най-сетне Алената гвардия е забила знаме, което не може просто да бъде изтръгнато.
Приятелите ми са толкова близо, та имам чувството, че мога да избягам при тях. Да смъкна оковите, да убия пазачите Арвън, да скоча от транспортния камион и да изчезна в сивия здрач, спринтирайки през голата зимна гора. В бляна ми те ме чакат пред стените на разбита крепост. Полковникът с алено око, чието загрубяло лице и пистолетът на хълбока му са утеха, която не може да се сравни с нищо друго. Фарли с него, дръзка, висока и решителна, както я помня. Камерън, чието умение за изолиране на способностите е по-скоро щит, отколкото затвор. Килорн, познат като собствените ми две ръце. Кал, гневен и сломен, каквато съм и аз, с жаравата на яростта му, готови да изгорят от ума ми всички мисли за Мейвън. Представям си как се хвърлям в прегръдките им, умолявайки ги да ме отведат, да ме отведат където и да е. Да ме отведат при семейството ми, да ме отведат у дома. Да ме накарат да забравя.
Не, не да забравя. Би било грях да забравя затворничеството си. Загуба. Познавам Мейвън така, както не го познава никой друг. Познавам пролуките в мозъка му, парчетата, които никога не може да намести. И лично видях разцеплението в двора му. Ако мога да избягам, ако мога да бъда спасена, все още мога да допринеса някаква полза. Мога да се погрижа глупашката ми сделка да заслужи ужасната си цена, и мога да започна да поправям толкова много неправди.
Въпреки че прозорците на транспортьора са плътно запечатани, усещам мирис на дим. На пепел. На барут. Металическият, кисел дъх на проливана цяло столетие кръв. Задушливите земи наближават, все по-близо са с всяка изминала секунда, докато конвоят на Мейвън се носи с пълна скорост на запад. Надявам се кошмарите ми за това място да са били по-лоши от действителността.
Китън и Клоувър все още са от двете ми страни с ръце, облечени в ръкавици и положени плътно върху коленете им. Готови да ме сграбчат, готови да ме удържат. Другите пазачи, Трио и Ег, са кацнали отгоре върху бронята на камиона, привързани с ремъци към движещото се превозно средство. Предпазна мярка сега, когато сме толкова близо до военната зона. Да не споменавам, че сме и на няколко мили от град, превзет от революционери. И четиримата остават бдителни както винаги. Както за да ме държат в плен, така и за да ме пазят.