Навън гората, обточваща последните няколко мили от Железния път, оредява и изчезва. Голите клони отстъпват и разкриват твърда пръст почти без сняг. Задушливите земи са грозно място. Сива пръст, сиви небеса, които се сливат така напълно, че не знам къде свършва земята и започва небето. Почти очаквам да чуя експлозии в далечината. Татко казваше, че човек можел винаги да чуе бомбите дори от цели мили разстояние. Предполагам, че нещата вече не стоят така, не и ако гамбитът на Мейвън успее. Слагам край на една война, за която загинаха милиони. Само за да продължа да убивам под друго име.
Конвоят продължава нататък към предните лагери: група постройки, които ми напомнят за базата на Алената гвардия на остров Тък. Стопяват се в далечината в двете посоки. Главно казарми. Ковчези за живите. Някога братята ми живееха в тях. Също и баща ми. Може би е мой ред да спазя традицията.
Както и в градовете от маршрута на обиколката по случай коронацията хората се изсипват по улиците да гледат крал Мейвън и неговата свита. Войници в червено, в черно, в облачно сиво. Редят се по протежение на главния булевард, който разделя на две лагера в Задушливите земи с военна точност, и всеки от тях почтително свежда глава. Не си правя труда да се опитвам да преброя колко стотици са. Твърде потискащо е. Вместо това сключвам ръце достатъчно силно, че да си причиня друга болка, върху която да се съсредоточа. Раненият Сребърен офицер в Рокаста каза, че Корвиум бил истинска касапница. Недей, казвам си. Не отивай там. Разбира се, умът ми въпреки това се насочва натам. Невъзможно е да избегнеш ужасите, за които наистина не искаш да мислиш. Касапница. За двете страни. Червени и Сребърни, Алената гвардия и армията на Мейвън. Кал е оцелял, това поне ми е ясно от поведението на Мейвън. Но Фарли, Килорн, Камерън, братята ми, останалите? Толкова много имена и лица, които вероятно са нападнали стените на Корвиум. Какво е станало с тях?
Притискам пръсти към очите си, опитвам се да възпра сълзите. Усилието ме изтощава, но отказвам да плача пред Китън и Клоувър.
За моя изненада конвоят не спира в центъра на лагера в Задушливите земи. Макар да има площад, който изглежда съвършено подходящ за още една от сладникавите речи на Мейвън. Няколко от транспортните камиони, всеки — превозващ потомци на някоя Висша Династия, се отделят, но ние профучаваме през града, устремени все по-навътре и по-навътре. Макар че се опитват да го скрият, Китън и Клоувър стават по-изнервени, очите им се стрелкат между прозорците и се споглеждат. Това не им харесва. Страхотно. Нека се гърчат.
Колкото и дръзка да се чувствам, над мен също се спуска сянка на ужас. Да не би Мейвън да си е изгубил ума? Къде ни води — всички ни? Със сигурност не би вкарал придворните в окоп или минно поле, или нещо по-лошо. Транспортните камиони набират скорост, носейки се все по-бързо и по-бързо през земя, отъпкана здраво, за да се превърне в път. В далечината артилерийски оръдия и тежки топове се изправят като тромави метални останки от корабокрушение, разкривени сенки, подобни на черни скелети. След по-малко от миля прекосяваме първите редици окопи, превозните ни средства преминават с ръмжене по набързо построени мостове. Следват още окопи. За резерви, поддръжка, съобщения. Лъкатушат като проходите на Резката, заравят се в замръзнала кал. След една дузина изгубвам бройката. Или окопите са изоставени, или войниците са добре скрити. Не виждам дори едно-единствено късче от червена униформа.
Доколкото ни е известно, това би могло да е капан. Кроежите на един стар крал, предназначени да впримчат и победят едно малко момче. Част от мен иска това да е вярно. Ако не мога да убия Мейвън, може би кралят на Езерните земи ще го направи вместо мен. Династия Сигнет, нимфи. Управляващи от стотици години. Толкова знам за вражеския монарх. Кралството му е като нашето, разделено по кръв, управлявано от аристократични Сребърни Династии. И очевидно засегнато от Алената гвардия. Подобно на Мейвън той сигурно е твърдо решен да задържи властта на всяка цена, чрез всякакви средства. Дори таен съюз със стар враг.
На изток облаците се разкъсват и няколко лъча слънчева светлина осветяват суровата земя около нас. Докъдето стига погледът, няма дървета. Прекосяваме до окопа на предната линия и аз ахвам при гледката. Вътре са скупчени Червени войници в дълги редици по шестима, с униформи, оцветени в различни нюанси на ръждивочервено и алено. Събират се като локва кръв от рана. С ръце върху стълбите, треперят в студа. Готови да се втурнат навън от окопа си и да навлязат в смъртоносната зона на Задушливите земи, ако техният крал заповяда. Забелязвам сред тях Сребърни офицери, отличаващи се по сиво-черните си униформи. Мейвън е млад, но не и глупав. Ако това е номер на езерняците, той е готов да си проправи път с бой. Предполагам, че кралят на Езерните земи е разположил в очакване друга армия в собствени окопи от другата страна. Още Червени войници за хвърляне на вятъра.