Когато гумите на нашия транспортен камион се допират до другата страна, Клоувър се стяга до мен. Държи електриковозеления си поглед насочен напред, опитвайки се да остане спокойна. Тънък слой пот блести върху челото ѝ и издава страха ѝ.
Истинската пустош на Задушливите земи е осеяна с кратери от артилерийската стрелба на две армии. Някои от дупките сигурно датират от десетилетия. Бодлива тел се преплита в замръзналата кал. Далеч напред, в главния транспортьор, един телки и един магнитрон работят в тандем. Мятат ръце напред-назад, изтръгват всякакви отломки и боклуци от пътя на конвоя. Във всички посоки се разлитат с въртене късчета навито желязо. И предполагам кости. Червени умират тук от поколения насам. Пръстта е осеяна с техния прах.
В кошмарите ми това място се простира до безкрайност във всички посоки. Но вместо да продължи напред в пустошта до безкрай, конвоят забавя ход на малко повече от половин миля отвъд окопите на предната линия. Докато транспортните ни камиони обикалят в кръг и лъкатушат, подреждайки се във форма на полумесец, едва не избухвам в нервен смях. От всички възможни неща, от всички възможни места спираме при един павилион. Контрастът е стряскащ. Павилионът е чисто нов, с бели колони и копринени завеси, полюшващи се в отровения вятър. Построен само с една-единствена цел. Среща на върха, съвещание като онова преди толкова много време. Когато двама крале решили да започнат столетна война.
Един Пазител рязко отваря вратата на транспортьора ми и ни прави знак да слезем. Клоувър се поколебава половин секунда, а Китън прочиства гърло и я подтиква да върви. Движа се между тях, придружена на слизане върху опустошената земя. Едри камъни и пръст правят терена под краката ми неравен. Моля се нищо да не се разцепи под мен. Череп, ребро, бедрена кост или гръбнак. Не ми трябват повече доказателства, че вървя през безкрайно гробище.
Клоувър не е единствената, която се страхува. Дори Пазителите се движат бавно, нащрек, маскираните им лица бързо се обръщат напред-назад. Като никога мислят и за собствената си безопасност, а не само за тази на Мейвън. А останалите от двора, които още са тук — Еванджелин, Птолемей, Самсон — се мотаят около транспортьорите си. Очите им се стрелкат наоколо, носовете им се сбърчват. Могат да подушат смъртта и опасността така добре, както аз. Едно погрешно движение, един намек за заплаха и ще хукнат. Еванджелин е зарязала кожите си, за да сложи броня. Покрита е със стомана от врата до китките и до пръстите на краката. Бързо освобождава ръцете си от кожените си ръкавици, оголвайки кожата си за студения въздух. По-добре е за битка. Усещам порива да направя същото — не че изобщо ще ми помогне. Оковите са по-здрави от всякога.
Единственият, който изглежда незасегнат, е Мейвън. Умиращата зима му приляга, правейки бледата му кожа да се откроява по причудливо елегантен начин. Дори сенките около очите му, тъмни както винаги, черни и подобни на синини, му придават трагична красота. Днес носи толкова символи на кралска власт, колкото се осмелява. Момче крал, но все пак крал, който всеки момент ще погледне в очите някого, който е според твърденията най-големият му съперник. Сега короната на главата му изглежда естествено, пригодена така, че да седи ниско на челото му. От нея из лъскавата му черна коса изригват бронзови и железни пламъци. Дори в сивата светлина на Задушливите земи медалите и ордените му лъщят със сребро, рубин и оникс. Пелерина, гарнирана с огненочервен брокат, допълва ансамбъла и образа на огнен крал. Но Задушливите земи поглъщат всички ни. По лъснатите му черни ботуши полепва пръст, докато върви напред, устоявайки на дълбоко вкоренения инстинкт да се бои от това място. Нетърпелив, хвърля поглед през рамо, оглежда десетките души, които е принудил да дойдат тук. Огнено сините му очи са достатъчно предупреждение. Трябва да отидем с него. Не се страхувам от смъртта и затова първа го следвам в онова, което би могло да се окаже гроб.
Кралят на Езерните земи вече чака.
Изтяга се в обикновен стол: дребен мъж на фона на огромното знаме, окачено зад него. То е кобалтовосиньо, украсено с четирилистно цвете в сребристо и бяло. Млечносините му метални транспортьори са се разпрострели от двете страни на павилиона, подредени в огледален образ на нашите. С един поглед преброявам повече от дузина, всичките — гъмжащи от езерняшката версия на Пазители. Още от тях стоят от двете страни на краля на Езерните земи и антуража му. Не носят маски или одежди, а защитна броня с проблясващи плочки от наситено син сапфир. Стоят безмълвни, със стоически вид, с лица като дялан камък. Всеки от тях — воин, обучаван още от раждането си или почти оттогава. Не познавам способностите на никого от тях, нито онези на спътниците на краля. Дворът на Езерните земи не е нещо, което съм изучавала по време на уроците си с лейди Блонос преди цяла вечност.