— Добре — каза тя и даде писмото на Микел. — Ще се върна за отговора при първа възможност.
— Как вървят нещата в подземното ви царство? — попита Кари.
— В страх и скука. Нямат търпение да се махнат оттам. Позволяваме на Астер да изпълзи до изхода и да постои малко на дневна светлина. Това сякаш помага донякъде.
— Добре. Надявам се, че когато това приключи, лорд-регентът ще си спомни кой му е спасил кожата. Гемите от гиздилата на принца са на свършване.
— Сериозно?
— С един зрял портокал мога да купя повече, отколкото с една перла — каза Кари. — Половината град вече гладува. Ако всичко това не приключи скоро, по един или друг начин, хората ще започнат да мрат като мухи. И то не лордове и благородници, паднали в битки на честта.
Поприказваха още малко, после Ситрин нарами чувал с четири меха вино, малка пита твърдо сирене, шише вода, два самуна стар хляб и две шепи сушени череши от миналогодишната реколта, твърди като камъчета. Излезе от фургона и спря за миг, загледана към Прореза. Въздухът трептеше в мараня, отсрещният бряг на дълбокия каньон сивееше. Пожарите бяха угасени, но нямаше гаранция, че през нощта не ще пламнат нови.
Тя беше тук отскоро, но за краткия период на престоя ѝ Камнипол се беше превърнал от сърцето на могъща империя в град на белезите. Бележеха го опожарените сгради, мрачните лица на хората, с които се разминаваше по улиците, празните пазарища и бандите мечоносци, които кръстосваха града като вълчи глутници. Тя вървеше бързо и с наведена глава. Не беше достатъчно първокръвна, за да я сбъркат с някой от управляващата каста, но за слугиня можеше да мине. По улиците имаше достатъчно представители на нисшите прослойки и присъствието ѝ не би трябвало да предизвиква въпроси.
По пътя до склада и подземното скривалище се сдоби с компания — близо половин миля трима мъже я следваха от разстояние, подвикваха ѝ цинизми и неприлични предложения. Тя вървеше упорито, забила поглед в паважа. Повтаряше си, че това е добър знак, защото точно така биха реагирали мъжете при вида на слугинче, което върви само по улиците, но все пак въздъхна облекчено, когато тримата изгубиха интерес и се махнаха.
Когато стигна до склада, спря и се огледа. Нямаше никого. После, както обикновено, върза въже за глезена си и пропълзя през дупката. Другите не бяха дошли с нея, затова не си направи труда да използва кошницата — провизиите вече бяха прибрани в чувала.
Когато за пръв път пропълзя през тъмния проход, той ѝ се бе сторил безкраен. Сега дори не усети кога стигна до края му. Завари Гедер и Астер седнали един до друг в подземната градина — чертаеха нещо в прахта на слабата светлина на единствената им свещ.
— През цялото време ли е горяла, откакто излязох? — попита тя.
Гедер и Астер се спогледаха заговорнически. Ситрин въздъхна, обърна се да издърпа въжето с чувала и каза през рамо:
— Ще догори и ще останем без светлина. А нови свещи ще мога да взема най-рано утре.
— Дали ще е тъмно сега или по-късно, няма голяма разлика — каза Астер.
— Разликата е, че ако загасим свещта сега, мракът ще ни е по избор — възрази Ситрин. — А не по принуда. На какво играете?
— Гедер ми показваше Кутията на Морад — каза Астер.
— Открих я в една книга — поясни Гедер. — Свързана е с последната война.
— Имали сме последна война? — попита Ситрин и прибра зад ухото си кичур мазна коса. — Някои хора май още не са разбрали, че е свършила.
— Имах предвид драконите — каза Гедер. — Ето, виж.
Ситрин седна до тях, а Гедер почна пак да чертае загадката. Морад беше една точка в центъра, другите от люпилото му — вляво и вдясно от него. Три камъчета обозначаваха възможните скривалища на Дракис Гръмовран — Огнефорт, Матер и Речна пещера. Имаше правила за ходовете и реда на придвижване на драконите, целта беше Морад да провери и трите скривалища, като едновременно с това блокира пътя на другите дракони.
— Ами ако Гръмовран е в първото? — попита Ситрин.
— Не, невъзможно е да го намериш — каза Гедер. — Целта е просто да провериш и трите скривалища.