Гедер се обърна на хълбок, ръката му се преметна през корема ѝ, лицето му — забито между рамото ѝ и пода. Поне беше топъл, ако не друго, а устата му не вонеше по-зле от нейната. По дишането му личеше, че само се преструва на заспал, и това накара Ситрин да се подсмихне. Мина известно време, докато Гедер събере кураж, но накрая все пак хвана в шепа едната ѝ гърда.
Ситрин затвори очи и се замисли какво трябва да направи. Нещо повече, какво иска да направи. Астер вече беше доказал, че спи дълбоко и не го смущават нито светлината на свещта, нито разговорите и дори смехът им. Но какъв беше протоколът за секс с крал? Или с лорд-регент? Би могла да му откаже и той най-вероятно би приел отказа, затрупвайки я с извинения, че се е натрапил. Така според нея би реагирал Гедер. Ако решеше да реагира като лорд-регент Палиако обаче… Би било интересно да разбере коя от ролите си би избрал в случая, но цената за задоволеното ѝ любопитство можеше да се окаже неприятна.
Забеляза, че се е задъхала, което я изненада, и по-важното — лиши я от опцията да се престори на заспала. Не беше възможно да го иска, нали? Или беше? Имала бе само един любовник досега, но отлично помнеше реакцията си на ласките му — горе-долу същата като сега. Вгледа се в себе си, в тялото си. Тежестта и топлината, които откри там, я изненадаха. Ръката на Гедер върху корема ѝ се спускаше много бавно надолу. Ситрин откри, че се дразни, но не от неудобство или погнуса, а от нетърпение заради колебливостта му. Или щеше да го прави това нещо, или не — болезнената му нерешителност я вбесяваше. Какво, ще се престори, че ръката му случайно се е озовала там? „Опа, това пък как е станало?“
Смехът ѝ изби неволно. Гедер застина напълно неподвижен, като котка, която се промъква в мрака и спира уплашена.
Това беше лоша идея. Откъдето и да я погледнеш, беше ужасна — безотговорен тромав импулс, на който трябваше да се сложи край. Редно беше да се обърне и да му го каже и с малко късмет двамата да сключат примирие след неосъществилата се катастрофа. Размърда се и тялото ѝ по своя воля се намести към ръката му. Отвори уста да му обясни, но се разсея и вместо това го целуна.
„О, боже — помисли си, когато първоначалният шок избледня и устата му омекна под нейната. — Това изобщо не мина добре.“
Той я прегърна, дишаше накъсано. Трепереше целият.
— Аз… — прошепна той. — За пръв път ми е…
— Спокойно — каза тя. — На мен не ми е.
— Ситрин!
Шепот като късане на хартия. Ситрин се измъкна от прегръдките на сън толкова дълбок, че не помнеше къде е, нито защо тъмното си остана тъмно дори след като отвори очи.
— Гедер?
— Ситрин, аз съм!
Не беше Гедер. Нито Астер.
— Хорнет?
— Имаш ли свещ? — попит актьорът. — Наближава полунощ, а аз не се сетих да донеса.
— Не, нямам — каза тя и се надигна. Мили боже, къде се беше дянала роклята ѝ? Опипа прашния под около себе си, но не намери нищо. Сетне Гедер откри ръката ѝ и бутна към нея топка познат плат. — Не, последната догоря вчера, докато драконите търсеха Дракис Гръмовран. Защо шепнем?
Използва паузата да навлече роклята през главата си.
— Ами не знам — каза Хорнет. — Просто мястото е такова, предразполага към шепнене.
— Ние си говорим нормално тук — каза Ситрин.
— Да — потвърди Гедер.
Астер се изкиска някъде вляво от нея. Ситрин напъха ръце в ръкавите. Така. Вече изглеждаше прилично.
— Дойдох да ви повикам — каза Хорнет. — Излизайте. Свърши се.
— Какво е свършило? — попита Гедер.
— Битката за Камнипол — отговори с театрален патос Хорнет. — Досън Калиам е в затвора, а съюзниците му се чудят на кого да прехвърлят вината и на кого да се извиняват.
— Калиам се е предал?
— Одерд Мастелин се обърнал срещу него. Нещо такова. Реших, че ще искате да знаете. Да се измъкнете от тая дупка и да се върнете на белия свят.
— Разбира се — каза Гедер и Ситрин долови сложните пластове в гласа му. Радост и съжаление. Съжаление за края на нещо. — На белия свят.
Маркъс
Пътуваха цялата нощ. Маркъс опита какво ли не, за да се освободи. Опъваше въжетата на китките и глезените си. Опита се да прегризе каишката, която стягаше парцала в устата му. Търкаляше се по пода на каруцата, изпъваше докрай веригата с напразната надежда да измъкне халката, за която беше закачена. Когато най-сетне спряха — с първите птичи песни призори, — не беше постигнал друго освен да си изкълчи едната китка и да омаже с кръв от носа си цялата каруца.