— Казваш ми истината — рече свещеникът.
— Не си достоен да те лъжа — отвърна Досън.
Удивлението на Басрахип беше почти комично.
— Смяташ истината за вид презрение? О. Развалата е стигнала до дъното на душата ти, милорд.
— Не ти дължа обяснения — каза Досън. — Ти си буца кал, която се е измъкнала от пущинака на Кешет и се е взела на сериозно. Не си достоен да ми чистиш обувките. Не ти е мястото в града на Симеон. Не заслужаваш да дишаш въздуха, който дишаше той.
— А — каза свещеникът, сякаш най-после е разбрал нещо, което му е убягвало. — Ти силно обичаш този свят. Страх те е от предстоящото правосъдие.
— Не ме е страх нито от теб, нито от смотаната ти богиня — каза Досън.
— Не те е страх, вярно — кимна Басрахип. — И това е поредната ти грешка. Но понеже не знаеш къде да намерим принц Гедер, всичко това е без значение, ти си без значение. Ти изгуби, лорд Калиам. Всичко, което обичаш, вече го няма.
Досън затвори очи. Прииска му се да легне на хълбок, да свие колене до гърдите си и да запуши уши с ръце, като дете, което не иска да чуе заслуженото конско, но знаеше, че свещеникът е прав. Беше заложил всичко на една карта, една цел — да спре Палиако. И беше загубил. Нямаше значение, че ще го запомнят като предател. Не го интересуваше мнението на хора, които тепърва щяха да се родят. Само едно нещо беше важно за него — че родината му е отнета от законните ѝ управници. Дори отнета не беше. А подарена.
Край.
Атаката срещу градската къща на Клин беше брутална. Без звън на мечове, без стрели. Не, цели два дни свещениците крещяха към тях. Гласовете им станаха нетърпими като нахални мухи. Крещяха едно и също, отново и отново. „Вече сте загубили. Не можете да спечелите.“ Отначало Досън поощряваше другите да отхвърлят пренебрежително внушението. Че нима някой може да ги придума сами да сложат глави на дръвника, това повтаряше на хората си. Нека кешетските грозници си дерат гърлата, докато Баниен се върне. А ако не Баниен, то Скестинин. Нека си пилеят времето и силите с викане, докато жалкият им живот виси на косъм.
Ала бавно и неизбежно подигравките и самочувствието на защитниците зазвучаха на кухо. Досън все по-често си мислеше, че надеждата им увяхва. Че времето е на страната на врага и че всеки изминал ден подкопава собствената им увереност, а не обратното. Не го каза на глас, нито той, нито другите. Но една и съща мисъл се четеше в очите на всички.
Беше заспал, когато дойдоха. Разбиха вратата в нощния мрак, въоръжени мъже нахлуха в стаята. Той скочи сънен. И досега помнеше как Клара вика името му, докато мъжете го влачат по коридорите, през двора и по черните улици. Мъже на Одерд Мастелин, предвождани лично от него — беше вирнал войнствено брадичка, но пак си приличаш на овца. Обсадната кула на площада беше замлъкнала. Свещеникът стоеше пред нея. Зад него, под светлината на факли, стояха мъже и жени от Камнипол, стояха и мълчаха, като композиция от статуи, подредена по вкуса на Басрахип. Небето над тях чернееше непрогледно, звездите удавени от светлината на факлите.
— Доведох Калиам — извика Мастелин. — Доведох го. Аз. Това е доказателство, че съм лоялен. Залових врага на короната.
— Поздравления — каза Досън достатъчно силно, та Мастелин да го чуе. — Ти ще си най-лоялното пиле във вълчата глутница.
Но истината бе, че ако Мастелин не се беше пречупил, щеше да се пречупи друг. Досън разбираше това. Виновна беше противоестествената сила в гласовете на свещениците, с чиято помощ те внушаваха лъжи, маскирани като истина. Досън се бе съпротивлявал с всички сили на това внушение и беше устоял. Но как да му устои малоумник като Мастелин? Или Клин? Или всички останали?
Отведоха го в затвора, биха го и го унижаваха всячески, накрая го хвърлиха в килията на собствения му военнопленник. Дано поне Клара и Джори се бяха измъкнали някак. Ако той умреше, щеше да е заради делата си. Но Клара… Тя не заслужаваше неговата участ.
— Не се винете — каза крал Лечан. — Той не е по силите ни, нито вашите, нито моите.
— Какво?
— Палиако. Гедер Палиако. Той не е човек. Мъртвите вървят с него и му шепнат на ухо тайните си.
Досън се изсмя, но болка прониза ребрата му и той млъкна.
— Познавате ли го лично? — попита той. — Палиако е инструмент, оръдие. Можеше да излезе добър учен от него, но дори за това му липсва нужната дисциплина на ума.
— Чувал съм тъмничарите да говорят за него. Когато ми носят храната. Единият рече, че брат му видял Палиако да седи при фонтана заедно с покойния крал. И Симеон му се поклонил. Този Палиако трябва да е магьосник, така мисля. Или дракон в човешка кожа.