— Само другите, благодаря.
— Сигурна ли сте? — Очите на дартина грейнаха малко по-силно. — Много е модно.
Лорд Даскелин бе така добър да покани в дома си представителите на Медеанската банка не на последно място заради извънредните обстоятелства, в които те бяха попаднали по негова покана. Подтекстът беше, че гостоприемството му не бива да се приема като прецедент за бъдещо ползване — Даскелин в крайна сметка беше антийски барон. В Карс може и да ядяха хляб от една маса, но сега бяха в Камнипол, неговия дом. Имаше си стандарти и граници. Препоръчително бе например да влизат през страничния вход, а не през централния.
Пред вратата я чакаше Парин Кларк.
Ситрин се качи по широките каменни стълби, вдигнала въпросително вежди. Усмивката на Парин беше спокойна, обезоръжаваща и толкова отрепетирана, че той със сигурност не си даваше сметка за нея.
— Току-що се връщам от среща с лорд-регента — каза той и ѝ отвори широко вратата.
— Да?
— Той е неочаквано благоразположен към нас — каза Парин. — Сам предложи Медеанската банка да открие клон в Камнипол.
— Сериозно? — каза тя и влезе в коридора. Бяха им дали най-големите стаи в крилото за прислугата и за да стигнат до тях, трябваше да минат през кухнята. — Това звучи доста невероятно, нали?
— За клон в Камнипол? Не бих казал. Но и не очаквах да ми го поднесат на тепсия. Сякаш не стига това, а регентът ми отдели два пъти повече време от предвиденото за аудиенцията. Останах с впечатлението, че си има свой дневен ред, различен от официално обявения.
Ситрин се засмя гърлено.
— И що за дневен ред е бил неговият?
— Точно това исках да те питам. — Вече бе изоставил официалностите и ѝ говореше на „ти“. — Ти си нашият експерт по Гедер Палиако. Според теб защо регентът иска банката да открие клон в Камнипол?
Ситрин спря пред тясна черна врата, толкова невзрачна, че сякаш постоянно се извиняваше за съществуването си. Иззад нея гласчетата на дворцовите дами долитаха като птича песен, красиви, звучни и изначално лишени от съдържание.
— Не мога да кажа със сигурност — отговори тя, — но ако трябва да гадая, може би Гедер се надява аз да оглавя евентуалния бъдещ клон на Медеанската банка.
— Сериозно? — каза Парин Кларк. — И ти нямаш нищо общо с това? Не си му пуснала мухата? Питам само защото интересът ти към управлението на банкови клонове е широко известен.
— Не искам кой да е клон — каза Ситрин. — Искам си моя. Ако ми предложите Камнипол… е, може и да приема, но ще трябва да ми платите много повече.
— Значи идеята е негова.
— Да.
— Това също е много интересно. Искаш ли да добавиш още нещо към официалния си доклад?
— Не — каза Ситрин. — Няма какво да добавя.
— Кому си лоялна, Ситрин? — попита той. Тонът му не се бе променил, но Ситрин усети, че въпросът има необичайна дълбочина, и се замисли, преди да отговори.
— Не знам — каза накрая. — Мисля, че точно това се опитваме да установим с теб. Нали?
— В интерес на истината и аз смятам така. О. Между другото, пристигна писмо от, ако ми позволиш волността, твоя клон. От някой си Ярдем Хейн. Нищо спешно, струва ми се. Само, че капитан Уестер е напуснал. Този Хейн е бил негов заместник и пише, че е поел функциите му.
— Какво?!
Парин я погледна с тревога.
— Някакъв проблем ли?
В гърдите ѝ зейна ужасно чувство за загуба. Когато се прибереше в Порте Олива, той нямаше да е там. Превъртя тази мисъл в главата си и реши, че е крайно неправдоподобна. Маркъс щеше да е там, разбира се. Той винаги беше там. Нещо явно се беше случило, но тя нямаше представа какво, нито как би могла да оправи нещата.
— Не е проблем — каза тя. — Просто изненада.
— Бих могла да ви препоръчам на Гедер — каза Ситрин. — Ако се разчуе, че лично лорд-регентът проявява интерес към вас, хората ще се претрепват да идват на представленията ви.
— Мърдаш — каза Хорнет, стиснал десетина топлийки между зъбите си. — Стой мирно.
— Всякакви препоръки са добре дошли — каза Кари, вдигна един фалшив меч и го огледа преценяващо. — Но не съм сигурна, че лорд-регентът ще се радва да ни види отново. Така де, едва ли ни свързва с приятни спомени.
— Що бе? — каза Сандр. — Беше си приключение. Не всеки в двора може да се похвали с такова нещо.
— Дворцовите велможи едва ли се надпреварват кой е живял в най-голямата мизерия — каза Кари. — Онази дупка вонеше ужасно.
— Вонеше, вярно — каза Ситрин. — Добре де, щом славата на любима придворна трупа не ви блазни, тогава какво? Ще се върнете на юг?