— Боя се, че, както и сами виждате, нуждите на това домакинство се свиха значително. — Усети сълзи в очите си и стисна зъби да ги спре.
„Вдигни брадичка — каза си. — Усмихни се. Ето, така е по-добре.“
— Онези от вас, които бяха роби в този дом, от този миг са свободни. Надявам се в свободата си да намерите поне толкова сигурност и спокойствие, колкото в робството си. На онези, които са служили като прислуга, мога да дам препоръчителни писма, макар че това може да се окаже лоша услуга.
Някой в задните редове се разхълца. Май беше една от кухненските помощнички.
— Не се страхувайте — каза Клара. — Всички вие ще намерите ново място за себе си в света. Това, което става сега, е неприятно. Болезнено дори. Но не е краят. Не е краят за никого от нас. Благодаря ви искрено за усърдието. Гордея се, че такива чудесни хора работиха за мен, и ще ви помня, докато съм жива.
Мина почти час, докато се сбогува с всеки поотделно. Към края стана особено тежко — всички искаха да я прегърнат за последно, кълняха се, че винаги ще са ѝ верни. Беше трогателно и изглеждаха искрени. Дано поне някои от тях запомнеха клетвата си, надяваше се Клара. Тепърва щяха да ѝ трябват съюзници. Сега не беше в положение да обърне гръб и на треторазреден портиер.
Джори нарами чантата ѝ и ѝ подаде ръка. Тръгнаха заедно по улиците. Клара спря на едно кьоше и купи кесийка захаросани виолетки от стар тралгун с един крак. Виолетките се топяха на езика ѝ. Клара поведе Джори на юг към Сребърния мост. Къщата на лорд Скестинин беше от другата страна на Прореза и Сабиха, благословена да е, беше избързала напред да предупреди, че идват.
— Според мен това е знак, че баща ти скоро ще го съдят — каза Клара. — Няма да е лесно.
— Не се тревожи, мамо — каза Джори. — Няма да го посрамя. Няма да го оставя сам в това.
Клара спря. Джори направи още няколко крачки, преди да осъзнае, че майка му не върви до него.
— Ще го посрамиш, и още как — заяви тя твърдо. — Ще се отречеш от него и от деянията му. Чуваш ли какво ти казвам? Ще му обърнеш гръб, и то публично, така, че всички да те видят.
— Не, майко.
Тя вдигна ръка да го прекъсне.
— Това не ти е спор в клуба. Синовната вярност е хубаво нещо, но сега времената са други. Ти имаш задължения. Към Сабиха и към мен.
Сега и той заплака, на улицата и посред бял ден. Но пък моментът беше подходящ да се изложат публично: Каруца изтрополи покрай тях. Клара хвана Джори за ръката.
— Баща ти знае, че го обичаш и почиташ. Нищо няма да промени това. Знае също, че имаш съпруга, за която да се грижиш. Собствен живот, път, по който си поел, при това не без негова помощ. Не би имал нищо против, че се опитваш да опазиш своето. Не ни остана много. А каквото ни е останало, трябва да го вардим със зъби и нокти.
— Татко не заслужава да се изправи сам срещу това.
Клара се усмихна, а сърцето ѝ се разкъса още малко. Нейният син, верен като куче. „Добре сме го възпитали“ — помисли си.
— Така е, не заслужава, но не би искал да се жертваш заради него. Аз съм му само съпруга, но синовете му трябва да оцелеят. Той заслужава да сте до него, но направите ли го, ще му стоварите допълнителната грижа да защити всички нас. Той знае, че го обичаш. Знае, че го почиташ в сърцето си. Но да знае, че страдаш с него и заради него, само ще влоши нещата. Затова ще се отречеш от баща си, Джори. Ако трябва, и името ще си смениш. Ще направиш каквото е нужно, за да си за Сабиха онова, което Досън беше за мен. Добър съпруг.
— Но…
— Това ще направиш — каза тя. — Разбра ли?
— Да, майко.
— Добре.
Градският дом на лорд Скестинин беше повече от скромен, по-скоро отстъпка пред традицията, отколкото работещо домакинство. Скестинин беше човек на флота. Летата си прекарваше по море, а не в двора, зимите — в провинциалното си имение и много по-рядко с Кралския лов. Клара прибра нещата си в една стаичка, толкова малка, че приличаше повече на будоар, освежи се, приглади роклята си и пак излезе. Времето летеше, а шокът от загубата на дома я пришпорваше към действие…
Къщата на Къртин Исандриан изглеждаше някак смалена и повехнала, отчасти защото делеше един вътрешен двор с къщата на барон Ибинлес — Гедер Палиако. Когато Астер седнеше на трона, Палиако щеше да се оттегли тук, а междувременно къщата се поддържаше в отлично състояние, беше нещо като градска забележителност. Всяка къща в съседство би бледняла в сравнение с дома на лорд-регента, а Исандриан от доста време беше в немилост.
Портиерът съобщи за появата ѝ, Къртин Исандриан я прие без бавене и я отведе в читалнята. Клара посегна да извади лулата си и осъзна, че тютюнът ѝ е останал в къщата, от която я бяха изритали позорно. Нямаше и щипка, а не беше редно да иска от Исандриан, щом и без това е дошла да моли.